Неделна История за Американската Мечта

Знам, знам. Сигурно ви е писнало от историйки за Америка. Тази е последната – обещавам. Реално, дълго се чудех дали изобщо да я споделям. Малко е лична, извинявам се на читателите за това.

Какво е Американската мечта?

Всеки си я представя различно нали? За някои тя е къща в предградията на някой голям град, с паркирана Тесла в гаража, за други е ранчо в пустинята, където да си каубой и да гледаш крави и коне. Трети пък си представят пентхаус в някой небостъргач в Ню Йорк.. и тн.

За мен Американската мечта си имаше име и нейното име е Аби Джийн Кленденинг. (Sorry if you’re reading this babyj, I had to write this down.)

***Предистория***

Аз се бях отказал от любовта. Мислех си, че повече няма да ми се случи просто. Няма да влизам в подробности, просто бях стигнал до този извод и бях сигурен в него. Не бях изпитвал чувството да се влюбиш от доста време. Това беше и една от причините, които ме накараха да замина за Америка при появилата се възможност, въпреки че като се прибрах от Прага си бях казал, че повече няма да се местя.

***История***

Неделна сутрин. Скапан ден. Точно съм се прибрал от пътуване до Бостън и Ню Йорк и седя и гледам тъпо през прозореца на малката ми стая в дъждовния и скучен Мичиган. Поглеждам си телефона – You’ve got a new match! Писна ми от тия дейтинг приложения. Никога не им пиша, защото не ми се занимава, отивам да си направя сандвич. Поглеждам си пак телефона – You’ve got a new message. Тая пък чак ми пише, сметни.

>\- From Europe? Whyd you choose Michigan to reside (abbey)
>
>\- Believe it or not, I was asking myself the very same question right before you asked. (аз)

И така се започна. От дума на дума, от интерес на интерес. Решихме в крайна сметка да си направим среща. В едно странно кафе, което работеше 24 часа. По едно време девойчето малко се смути – ще перифразирам:

>”Добре де, ти си от Европа, аз съм от тук. Може би няма да се разбираме? Може би чувството ни за хумор ще е различно?”. Съвсем възможно, но няма как да го установим със сигурност, ако не се видим нали? . “Добре, ама трябва да правим нещо”. В смисъл? “Ще играем скрабъл!” Ъъъъ ок.

Речено-сторено, играхме скрабъл на първата ни среща. Резултата беше равен. Казах и никога да не споделя това на приятелите си, защото ще и се подиграват как е направила равен с някакъв си чужденец и тя се разсмя доста на това. “Виждаш ли? Явно чувството ни за хумор не е чак толкова различно в крайна сметка.” После отидохме на бар, пихме по няколко бири и нещата взеха да се отпускат, да се държим за ръце и тн. Оха, джакпот. Върза ми. Намазах. Ше бодна (в) хепи. Разбрахте ме.

Излизаме от бара и целия тоя поток от мисли от миналия ред си отиде внезапно. Погледите ни се засякоха и седяхме и се гледахме около минута и нещо. Без да си казваме нищо. Просто седим и се гледаме. Изведнъж тя ми каза:

>It’s like I’ve met you before. It’s like we’ve known each other for years.

Не бях подготвен. Аз до сега си мислех само как ще намажа чушката. Но беше права. Аз също го ***чувствах***. Какво, какво? ***Чувствах***… ама нали бях сигурен, че нямаше повече да ми се случи?

Е, дори и дървените философи като Ганя бъркат. Случи ми се. Сетих се за един филм. Гледайте го, ако не сте. Казва се I origins. Става въпрос за това как патерните на ирисите ни крият кода на душата ни, която се преражда. Гледахме го заедно и от тогава нататък тя беше убедена, че ние сме soulmates. Че в предишни животи сме били заедно. Толкова беше убедена, че даже и аз започнах да го вярвам, а уж съм по-логичен тип.

​

Времето си минаваше, не беше ясно дали ще оставам да работя в Америка, дали ще ме махат, дали ще ме пратят да си работя remote от България(както в последствие стана). Не говорехме за бъдещето. Наслаждавахме се на моментите и миговете ни заедно. А когато си влюбен, тия моменти и мигове ти се струват вълшебни. Обикаляхме огромни антикварни магазини из малките градчета на източния бряг на езерото Мичиган, в които неусетно си отлитаха по 4-5 часа. Винаги единият взимаше на другият нещо малко като подарък. Примерно: тя ми взе списание на [плейбой от февруари 1972ра](https://imgur.com/3mmDSWJ). Разхождахме се из изоставени имения и малки параклиси, където се женехме на ужким. Направихме си [питник на брега на езерото Мичиган](https://imgur.com/5bv5eWV). Ходехме в стари кина, да гледаме стари и нови филми. Искаше ми се да отидем на drive in theater, но за съжаление сезонът не го позволяваше.

И тук някъде дойде моментът, в който Американската мечта ми се поднесе на тепсия. Дойде моментът, в който излязохме от влюбените мигове и започнахме да говорим за бъдещето.

>You know if we got married you could stay here (abbey)
>
>Do I say “I do” here hahaha (Аз)
>
>No, I’m serious.
>
>… wait u for real?
>
>Yeah why not, you could get citizenship and whatnot..

Имам няколко момента в живота си, в които съм сигурен, че времето е спирало за мен. Тоя беше един от тях. Един миг се точеше все едно беше цяла седмица. Представях си най-различни неща. Как градим семейство, как остаряваме заедно, как се караме и се развеждаме и в общи линии всички възможни сценарии. С няколко близки мои приятели го обсъждахме тоя момент. Питах ги какво те биха направили на мое място? Доста от тях ми казаха – скачай. Стани Американец. Симо македонеца даже ми вика: “Копеле ти луд ли си? Хората дават по $50к на американките за тия неща, момичето ей така ти го предлага”. Времето обаче трябваше да продължи, за това в крайна сметка обясних на Аби, че мен не ме интересуват някакви хартийки като паспорти, визи и тем подобни. Не съм прескочил оградата на границата с Мексико, за да отида в Америка на живот и смърт. Аз отидох в Америка съвсем легално, с документи, знания и опит. Обясних и, че в моята култура е прието мъжът да поема отговорността и да предлага брак. Казах и, че ако някога се оженим, то ще бъде защото се обичаме, а не защото ми трябва нейният подпис, за да взема паспорт. Тя тогава се разплака и ми каза, че каквото и да се случи в крайна сметка с нас, няма да ме съди. Обясни ми, че е на ясно как моят и нейният свят са разделени от цял океан. Не се разделихме. До последният ми ден в Америка се виждахме. Продължаваме да общуваме и днес. Поканих я в моя свят. Само така би било справедливо нали? Аз бях в нейният, it’s only fair и тя да дойде в моя. Чакам я да дойде, би трябвало следващия месец. До тогава:

*Благодаря на всеки, който е прочел тази историйка. Тя е различна от другите. Много е лична, а по принцип аз искам да стоя на страни от това историйките ми да са прекалено лични. Може би повече няма да има такива. Но се чувстах длъжен да завърша Американския чаптър точно с тази историйка.*

За финал искам да цитирам един потребител от тук, който с коментара си ме вдъхнови да разкажа лична история:

>Любовта я носиш в себе си, тя не остава с другия човек, а само си я споделял врменно.

кредит на u/Thin_Acanthisitta870