Пускам коментар ако някой желае да обсъдим кориците на книгата. Тази книга е била президавана толкова пъти, че ми направи впечатление, че има адски ама адски много корици. Понеже ми стана интересно се разрових и намерих няколко публикации по темата. Споделям ги [https://penguinseriesdesign.com/2020/01/17/1984-since-1954/](https://penguinseriesdesign.com/2020/01/17/1984-since-1954/) както и [https://booklyst.net/1984-covers/](https://booklyst.net/1984-covers/) (има и други). Може да се види някаква тенденция в кориците, но го има и това, как някои издателства просто копират едни от други. Интересно е да се наблюдава как в различни култури/пазари кориците на книгите се менят. Много ме кефи и на издателство Penguin Books изданието с “редактираното” заглавие.
Някои издателства наблягат на очи, други на мустакати мъже (не мога да се съглася, че всички са Оруел), а някои на посланията в книгата (слоганите на парията, терора който прилага, цензурата и контрола над реалността).
Дамян Дамянов е един от популярните български художници на корици, които поне на мене ми е сравнително лесно да разпозная (играл съм на “познай коя книга е от Дамян Дамянов” в ориндж-а с жената). Споделям едно интервю с него [https://www.bgonair.bg/a/36-sutreshen-blok/213892-kakvo-ne-znaem-antiutopiite-na-oruel](https://www.bgonair.bg/a/36-sutreshen-blok/213892-kakvo-ne-znaem-antiutopiite-na-oruel).
Книгата която всички като я прочетат смятат че имат достатъчно знания за тоталитарни режими 😀. Това което ми хареса е че нямаше никакви deus ex machina за героите нямаше нищо което да ги спаси накрая и просто показва колко е безсилен човек срещу такъв тоталитарен режим
*”Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ”*
Прочетох “1984” преди толкова много време, че дори не помня кога се случи това – може би бе преди 15 или 20 години. Беше в годините, когато живо се интересувах от политически теории, различните видове диктатури и нехния предполагаем антипод – анархизма. Моментално тази творба се превърна в най-добрата книга за мен и така бе дълги години, поне докато не отхвърлих идеята за “една най-добра” книга и да осъзная, че различните книги са трудни за сравнение след като всяка е писана за различно настроение, различна тема, има различно послание…
“1984” има различни издания на български език, като най-първото, поне до колкото знам, излиза още по времето на “комунизма”, макар и я края на този период – през 1989. Считам този превод, дело на Лидия Божилова, за много добър, освен ако нарочно не са изпуснати някои части по чисто идеологически съображения. При други книги съм установявал такива “пропуски”, когато съм ги сравнявал с оригинала на английски. “Фермата на животните” със сигурност съм я чел и в оригинал, но за жалост не съм сигурен дали е така и с “1984”.
Не случайно споменавам кое издание на книгата съм чел. Години по-късно се заговорихме с един върл костовист и той бе много изненадан, че “1984” е издадена още по “бай тошово време”. Според него не може такава книга да се издаде от “мръсните комунисти”. Явно може и дори е закономерно. Абсолютното държавно зло обрисувано от Оруел е толкова крайно, толкова черно, че много диктаторски режими могат да се сравнят с ангсоц-а и да кажат – “виждате ли, не сме толкова лоши”. Не случайно и леви и десни, често пъти, когато отправят нападки към опонентите си, ги срявняват със злодеите от “1984”.
Самата книга е трагедия, няма хепиенд, макар лесно Оруел да е можел да сложи щастлив финал – народните маси се надигат, свалят диктатурата и т.н. Нямаше да приема такъв завършек, щеше да е фалшиво. През цялото време авторът бавно ни води към трагичния финал, дори и когато изглежда, че двамата герои са се свързали със съпротивата и са се свързали един друг с “вечна” любов. Дори и тези крехки мигове на надежда служат най-вече за това да подчертаят тъжния край. И в същото време Джордж Оруел е избягал от класическата трагедия, която още от античния Омир през Шекспир, та чак до 20-ти век може да се опише с едно изречение – “накрая всички умират”. Не, в “1984” двамата герои не умират, те продължават да живеят някакъв, дори може да се каже на пръв поглед сносен живот (на Уинстън винаги му се струва, че плаща по-малко за несвършващия джин в “Под кестена” от това, което е консумирал). Но този “живот” е по-страшен и от смъртта, много по-страшен. Двамата герои извършват измяна еднин спрямо друг, предават любовта, мечтите си, “съпротивата”. Те са пречупени, прекършени завинаги, няма възстановяване, до края на дните си ще са просто бледа сянка на предишното си аз. И това е най-трагичното в книгата на Оруел. Не че няма и “класически” трагични моменти – като това как малкият егоистичен Уинстън открадва шоколада на умиращата си сестра, а няколко часа по-късно, когато се прибира и сестра му и майка му са изчезнали завинаги. Това е една покъртителна сцена, която дълбоко ме разстрои.
Има произведенения, които завинаги ще си останат класики и ще бъдат четени и след 1000 години, ако разбира се има кой да чете на Земята след 1000 години. Има и книги, които са не просто класики, не са просто отражение на света около тях или пък предупреждение за бъдещето. Някои книги са повече от това – те самите повлияват върху реалния свят, върху настоящето и бъдещето. “1984” е една такава книга. Не го казвам това като възхвала, това е реален факт, независимо дали ни харесва или не. Докато има политика, докато има официална държава и различни групи хора противоборстващи си по различни разделителни линии, постоянно “1984” ще се използва като стрела срещу противника. Ето ви два примера:
Друг принос на книгата е въвеждането на така наречения “новоговор”. Използването на думи и фрази в нарочно противоположно значение – “войната е мир” или пък “министерството на любовта”, където всъщност се извършват изтезания. Не на последно място словосъчетанието “Големият брат те гледа” идва от тази книга и най-безсрамно и дълбоко иронично дава името на риалити шоуто Big Brother, където…зрителите скрити удобно и анонимно зад телевизионните си екрани гледат други хора какво правят.
А като говорим за екрани, те са важна част от книгата на Оруел. Тези устройства, наричащи се телекрани, задължително присъстват във всеки дом и не просто облъчват хората с пропаганда, но и непрестанно ги следят. Познато? Това е нещо, което Оруел на практика предсказва със смразяваща точност, не сте ли съгласни? Мобилните телефони, Фейсбук, кредитните картни и т.н. могат да бъдат използвани от днешния “Голям брат” (смесица от държавни служби и мега-корпорации) за следене на ежедневието ни. Не само могат, ами и го правят…
Тук е момента да спомена за романтичния мотив в книгата, нещо което като цяло ми бе обягнало. Всъщност нямаше и никога да го видя в пълнота, ако едно 19-годишно човече не ми беше обърнало внимание на него. Все по-често срещам млади хора до 30 години, които не обичат да четат книги. Въпросната 19-годишна девойка бе една от тях, но “1984” е една от малкото книги, за която твърди, че е прочела с удоволствие (още едно потвърждение за силата на тази творба). За това момиче най-силният момент е когато Джулия и Уинстън споделят малко храна в “тайната” им квартира (която се оказва все така подслушвана от полицията на мисълта). Винаги съм си мислил, че любовната история е единствено необходима в книгата, за да се подготви голямото предателство в края, но сега осъзнах, че този романс си е история в историята сама по себе си. Двама влюбени, които споделят заедно малко оскъдна храна, в един момент, в който са сами (поне така си мислят), само те двамата, скрити от целия свят, сами със себе си. Всякакви романтични романчета ряпа да ядат, не могат да пресъздадат истинската човешка близост така както Оруел я е пресъздал във въпросната сцена.
Тук свършва коментарът ми за книгата “1984”, но все още има какво да добавя.
Преди години си мислих, че този автор има само две произведения “Фермата на животните” и “1984”, чел съм ги и двете и безспорно те са върха в творчеството му. Освен това съм чел и малко публицистика от Оруел, определено той е майстор на перото не само когато пише художествена литература. Едно много актуално негово есе е:
Оказа се обаче, че този превод не е пълен и е изпуснат най-силния абзац, този в който може да се разпознаят днешните “пацифисти” искащи “мир с Русия”. За този пропуск разбрах след като попаднах на тази статия:
В близко бъдеще смятам да се запозная и с други художествени романи на Джордж Оруел, вече съм си взел на хартия “Не оставяй аспидистрата да увехне” и “Глъдка въздух”. Надявам се някой път да ги обсъдим и тях.
“1984” има и няколко филмови адаптации като аз съм изгледал единствено филма излязъл през … 1984 година. Той определено не може да се сравнява с книгата, много е далеч и не бих го препоръчал. Отделно от това в много филми и сериали се усеща влиянието на “1984” макар и сценаристите им не винаги да го признават. Неизбежно е, всеки анти-утопичен филм трудно може да избяга и да не почерпи мотиви от някоя (или от повече от една) от класиките на анти-утопичната литература – “1984”, “451 по Фаренхайт” на Бредбъри, “Прекрасният нов свят” на Хъксли, “Ние” на Замятин…
Георги Орелов 😍
Топ книгата трябва да се изучава в училище
Не знам дали читателите си дават сметка, но тази книга е издадена през 1949. Голям талант се изисква да напишеш фентъзи дистопия, която да звучи релевантно и актуално 70 години по-късно. Още повече, че тази книга се цитира постоянно, къде на място, къде не от различни субекти. Аз въприемам книгата като “cautionary tale” срещу концентрацията на власт в един обект, било то партия или голям брат, а всички приоми упоменати за задържане на властта- манипулации, пропаганда, фалшификации, терор, потискане, следене, заличаване и прочие са просто инструменти на тоталитарната власт в романа. Аналогиите с Народна Република България (а вероятно и други страни от същия период) са неизбежни. Преизпълняването на петилетките, следенето, потискането, увещаването, че светлото бъдеще е пред нас, изличаването.
Ако трябва да ELI5 бих казал “*Става дума за един мъж на име Уинстън Смит, който е много добър на работа, но не си харесва работата, защото прави лоши неща- лъже другите хора и от работа го снимат тайно с камери. Запознава се с една жена работа и заедно след работа ходят на разходки. Един ден решават да кажат на един от шефовете си, че не харесват работата си. Той се ядосва и ги наказва, защото е лош.*” ха ха, тази книга май не може да се обясни на деца, дано не ме питат.
Много е сложно да се направи анализ в коментар, който да не е tldr. Разделям го на части:
* Мотиви: следенето; управлението на режима (очевадно тоталитарен); изличаването на миналото; самотата; безпомощността; има един друг мотив, според мене, който е сякаш малко по-назад и той е наивността. Забелязваме тя да се прокрадва из няколко от героите- Уинстън, Юлия, Сайм, Парсънс. Всички те изпадат в различни заблуди: Уинстън, че надеждата е в пролите и че може да се довери на О’Брайън/Чарингтън; Юлия, че може да надхитри полицията на мисълта; Сайм, че е полезен на режима и това може да го предпази; Парсънс, че отглежда свои деца. В крайна сметка всичките си го получават.
* Герои: добри главни герои (Уинстън, О’Брайън, Големия Брат). Добри второстепенни, всеки си има роля и я изпълнява добре (Джулия да е “любовния” субект; Сайм да е човекът прекалено умен за собственото си блогополучие; Парсънс да е човекът прекалено глупав за собственото си благополучие; г-н Чарингтън този, който не е такъв какъвто изглежда; пролите, които са символа на надеждата).
* Светоизграждане: въпреки описанието на града като доста неприятно място, извън Първа писта забелязваме, че природата си я има, природен катаклизъм не е застъпил териториите на Океания. Поне у мене наличието на природата е и до някъде символ на надеждата, че каквото и да правим ние хората помежду си, природата ще пребъде. Наблюдението и подслушването е голяма част от този свят. Пролите и военнопленниците също според мене доизграждат света, чрез съдбата си.
6 comments
Пускам коментар ако някой желае да обсъдим кориците на книгата. Тази книга е била президавана толкова пъти, че ми направи впечатление, че има адски ама адски много корици. Понеже ми стана интересно се разрових и намерих няколко публикации по темата. Споделям ги [https://penguinseriesdesign.com/2020/01/17/1984-since-1954/](https://penguinseriesdesign.com/2020/01/17/1984-since-1954/) както и [https://booklyst.net/1984-covers/](https://booklyst.net/1984-covers/) (има и други). Може да се види някаква тенденция в кориците, но го има и това, как някои издателства просто копират едни от други. Интересно е да се наблюдава как в различни култури/пазари кориците на книгите се менят. Много ме кефи и на издателство Penguin Books изданието с “редактираното” заглавие.
Някои издателства наблягат на очи, други на мустакати мъже (не мога да се съглася, че всички са Оруел), а някои на посланията в книгата (слоганите на парията, терора който прилага, цензурата и контрола над реалността).
Дамян Дамянов е един от популярните български художници на корици, които поне на мене ми е сравнително лесно да разпозная (играл съм на “познай коя книга е от Дамян Дамянов” в ориндж-а с жената). Споделям едно интервю с него [https://www.bgonair.bg/a/36-sutreshen-blok/213892-kakvo-ne-znaem-antiutopiite-na-oruel](https://www.bgonair.bg/a/36-sutreshen-blok/213892-kakvo-ne-znaem-antiutopiite-na-oruel).
Книгата която всички като я прочетат смятат че имат достатъчно знания за тоталитарни режими 😀. Това което ми хареса е че нямаше никакви deus ex machina за героите нямаше нищо което да ги спаси накрая и просто показва колко е безсилен човек срещу такъв тоталитарен режим
*”Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ”*
Прочетох “1984” преди толкова много време, че дори не помня кога се случи това – може би бе преди 15 или 20 години. Беше в годините, когато живо се интересувах от политически теории, различните видове диктатури и нехния предполагаем антипод – анархизма. Моментално тази творба се превърна в най-добрата книга за мен и така бе дълги години, поне докато не отхвърлих идеята за “една най-добра” книга и да осъзная, че различните книги са трудни за сравнение след като всяка е писана за различно настроение, различна тема, има различно послание…
“1984” има различни издания на български език, като най-първото, поне до колкото знам, излиза още по времето на “комунизма”, макар и я края на този период – през 1989. Считам този превод, дело на Лидия Божилова, за много добър, освен ако нарочно не са изпуснати някои части по чисто идеологически съображения. При други книги съм установявал такива “пропуски”, когато съм ги сравнявал с оригинала на английски. “Фермата на животните” със сигурност съм я чел и в оригинал, но за жалост не съм сигурен дали е така и с “1984”.
Не случайно споменавам кое издание на книгата съм чел. Години по-късно се заговорихме с един върл костовист и той бе много изненадан, че “1984” е издадена още по “бай тошово време”. Според него не може такава книга да се издаде от “мръсните комунисти”. Явно може и дори е закономерно. Абсолютното държавно зло обрисувано от Оруел е толкова крайно, толкова черно, че много диктаторски режими могат да се сравнят с ангсоц-а и да кажат – “виждате ли, не сме толкова лоши”. Не случайно и леви и десни, често пъти, когато отправят нападки към опонентите си, ги срявняват със злодеите от “1984”.
Самата книга е трагедия, няма хепиенд, макар лесно Оруел да е можел да сложи щастлив финал – народните маси се надигат, свалят диктатурата и т.н. Нямаше да приема такъв завършек, щеше да е фалшиво. През цялото време авторът бавно ни води към трагичния финал, дори и когато изглежда, че двамата герои са се свързали със съпротивата и са се свързали един друг с “вечна” любов. Дори и тези крехки мигове на надежда служат най-вече за това да подчертаят тъжния край. И в същото време Джордж Оруел е избягал от класическата трагедия, която още от античния Омир през Шекспир, та чак до 20-ти век може да се опише с едно изречение – “накрая всички умират”. Не, в “1984” двамата герои не умират, те продължават да живеят някакъв, дори може да се каже на пръв поглед сносен живот (на Уинстън винаги му се струва, че плаща по-малко за несвършващия джин в “Под кестена” от това, което е консумирал). Но този “живот” е по-страшен и от смъртта, много по-страшен. Двамата герои извършват измяна еднин спрямо друг, предават любовта, мечтите си, “съпротивата”. Те са пречупени, прекършени завинаги, няма възстановяване, до края на дните си ще са просто бледа сянка на предишното си аз. И това е най-трагичното в книгата на Оруел. Не че няма и “класически” трагични моменти – като това как малкият егоистичен Уинстън открадва шоколада на умиращата си сестра, а няколко часа по-късно, когато се прибира и сестра му и майка му са изчезнали завинаги. Това е една покъртителна сцена, която дълбоко ме разстрои.
Има произведенения, които завинаги ще си останат класики и ще бъдат четени и след 1000 години, ако разбира се има кой да чете на Земята след 1000 години. Има и книги, които са не просто класики, не са просто отражение на света около тях или пък предупреждение за бъдещето. Някои книги са повече от това – те самите повлияват върху реалния свят, върху настоящето и бъдещето. “1984” е една такава книга. Не го казвам това като възхвала, това е реален факт, независимо дали ни харесва или не. Докато има политика, докато има официална държава и различни групи хора противоборстващи си по различни разделителни линии, постоянно “1984” ще се използва като стрела срещу противника. Ето ви два примера:
ОТ РЕДАКТОРА: Doublespeak. Светът на “1984” и Тръмп [https://oldwp.bg-nye.com/ot_redaktora_doublespeak_svetut_na_1984_i_trump/](https://oldwp.bg-nye.com/ot_redaktora_doublespeak_svetut_na_1984_i_trump/)
Захарова: “1984” е за либерализма, не за тоталитаризма [https://www.segabg.com/hot/category-the-war/zaharova-1984-e-za-liberalizma-ne-za-totalitarizma](https://www.segabg.com/hot/category-the-war/zaharova-1984-e-za-liberalizma-ne-za-totalitarizma)
Друг принос на книгата е въвеждането на така наречения “новоговор”. Използването на думи и фрази в нарочно противоположно значение – “войната е мир” или пък “министерството на любовта”, където всъщност се извършват изтезания. Не на последно място словосъчетанието “Големият брат те гледа” идва от тази книга и най-безсрамно и дълбоко иронично дава името на риалити шоуто Big Brother, където…зрителите скрити удобно и анонимно зад телевизионните си екрани гледат други хора какво правят.
А като говорим за екрани, те са важна част от книгата на Оруел. Тези устройства, наричащи се телекрани, задължително присъстват във всеки дом и не просто облъчват хората с пропаганда, но и непрестанно ги следят. Познато? Това е нещо, което Оруел на практика предсказва със смразяваща точност, не сте ли съгласни? Мобилните телефони, Фейсбук, кредитните картни и т.н. могат да бъдат използвани от днешния “Голям брат” (смесица от държавни служби и мега-корпорации) за следене на ежедневието ни. Не само могат, ами и го правят…
Тук е момента да спомена за романтичния мотив в книгата, нещо което като цяло ми бе обягнало. Всъщност нямаше и никога да го видя в пълнота, ако едно 19-годишно човече не ми беше обърнало внимание на него. Все по-често срещам млади хора до 30 години, които не обичат да четат книги. Въпросната 19-годишна девойка бе една от тях, но “1984” е една от малкото книги, за която твърди, че е прочела с удоволствие (още едно потвърждение за силата на тази творба). За това момиче най-силният момент е когато Джулия и Уинстън споделят малко храна в “тайната” им квартира (която се оказва все така подслушвана от полицията на мисълта). Винаги съм си мислил, че любовната история е единствено необходима в книгата, за да се подготви голямото предателство в края, но сега осъзнах, че този романс си е история в историята сама по себе си. Двама влюбени, които споделят заедно малко оскъдна храна, в един момент, в който са сами (поне така си мислят), само те двамата, скрити от целия свят, сами със себе си. Всякакви романтични романчета ряпа да ядат, не могат да пресъздадат истинската човешка близост така както Оруел я е пресъздал във въпросната сцена.
Тук свършва коментарът ми за книгата “1984”, но все още има какво да добавя.
Преди години си мислих, че този автор има само две произведения “Фермата на животните” и “1984”, чел съм ги и двете и безспорно те са върха в творчеството му. Освен това съм чел и малко публицистика от Оруел, определено той е майстор на перото не само когато пише художествена литература. Едно много актуално негово есе е:
Notes on Nationalism [https://orwell.ru/library/essays/nationalism/english/e_nat](https://orwell.ru/library/essays/nationalism/english/e_nat)
което е преведено на български тук:
Бележки за национализма [https://www.librev.com/index.php/discussion-politics-publisher/2083-2013-06-11-09-27-32](https://www.librev.com/index.php/discussion-politics-publisher/2083-2013-06-11-09-27-32)
Оказа се обаче, че този превод не е пълен и е изпуснат най-силния абзац, този в който може да се разпознаят днешните “пацифисти” искащи “мир с Русия”. За този пропуск разбрах след като попаднах на тази статия:
Джордж Оруел и пацифизмът на псевдолевите [https://misterika.eu/tiki-view_blog_post.php?postId=159](https://misterika.eu/tiki-view_blog_post.php?postId=159)
В близко бъдеще смятам да се запозная и с други художествени романи на Джордж Оруел, вече съм си взел на хартия “Не оставяй аспидистрата да увехне” и “Глъдка въздух”. Надявам се някой път да ги обсъдим и тях.
“1984” има и няколко филмови адаптации като аз съм изгледал единствено филма излязъл през … 1984 година. Той определено не може да се сравнява с книгата, много е далеч и не бих го препоръчал. Отделно от това в много филми и сериали се усеща влиянието на “1984” макар и сценаристите им не винаги да го признават. Неизбежно е, всеки анти-утопичен филм трудно може да избяга и да не почерпи мотиви от някоя (или от повече от една) от класиките на анти-утопичната литература – “1984”, “451 по Фаренхайт” на Бредбъри, “Прекрасният нов свят” на Хъксли, “Ние” на Замятин…
Георги Орелов 😍
Топ книгата трябва да се изучава в училище
Не знам дали читателите си дават сметка, но тази книга е издадена през 1949. Голям талант се изисква да напишеш фентъзи дистопия, която да звучи релевантно и актуално 70 години по-късно. Още повече, че тази книга се цитира постоянно, къде на място, къде не от различни субекти. Аз въприемам книгата като “cautionary tale” срещу концентрацията на власт в един обект, било то партия или голям брат, а всички приоми упоменати за задържане на властта- манипулации, пропаганда, фалшификации, терор, потискане, следене, заличаване и прочие са просто инструменти на тоталитарната власт в романа. Аналогиите с Народна Република България (а вероятно и други страни от същия период) са неизбежни. Преизпълняването на петилетките, следенето, потискането, увещаването, че светлото бъдеще е пред нас, изличаването.
Ако трябва да ELI5 бих казал “*Става дума за един мъж на име Уинстън Смит, който е много добър на работа, но не си харесва работата, защото прави лоши неща- лъже другите хора и от работа го снимат тайно с камери. Запознава се с една жена работа и заедно след работа ходят на разходки. Един ден решават да кажат на един от шефовете си, че не харесват работата си. Той се ядосва и ги наказва, защото е лош.*” ха ха, тази книга май не може да се обясни на деца, дано не ме питат.
Много е сложно да се направи анализ в коментар, който да не е tldr. Разделям го на части:
* Мотиви: следенето; управлението на режима (очевадно тоталитарен); изличаването на миналото; самотата; безпомощността; има един друг мотив, според мене, който е сякаш малко по-назад и той е наивността. Забелязваме тя да се прокрадва из няколко от героите- Уинстън, Юлия, Сайм, Парсънс. Всички те изпадат в различни заблуди: Уинстън, че надеждата е в пролите и че може да се довери на О’Брайън/Чарингтън; Юлия, че може да надхитри полицията на мисълта; Сайм, че е полезен на режима и това може да го предпази; Парсънс, че отглежда свои деца. В крайна сметка всичките си го получават.
* Герои: добри главни герои (Уинстън, О’Брайън, Големия Брат). Добри второстепенни, всеки си има роля и я изпълнява добре (Джулия да е “любовния” субект; Сайм да е човекът прекалено умен за собственото си блогополучие; Парсънс да е човекът прекалено глупав за собственото си благополучие; г-н Чарингтън този, който не е такъв какъвто изглежда; пролите, които са символа на надеждата).
* Светоизграждане: въпреки описанието на града като доста неприятно място, извън Първа писта забелязваме, че природата си я има, природен катаклизъм не е застъпил териториите на Океания. Поне у мене наличието на природата е и до някъде символ на надеждата, че каквото и да правим ние хората помежду си, природата ще пребъде. Наблюдението и подслушването е голяма част от този свят. Пролите и военнопленниците също според мене доизграждат света, чрез съдбата си.