Не знам дали важи за всички книги, но за неговото творчество тази максима е абсолютно вярна. Най-вече за “Лолита”, защото само ако сте я прочели веднъж (или някак си отгатнали краят) може да засечете безбройните улики сочещи кой е “спасителят” на Долорес. А трябва да сте професор по литература за да схванете всички препратки към други автори (аз като любител засякох само някои към Едгър Алън По, Джеймс Джойс и Гьоте) или предишни творби от Набоков. Да не говорим за алюзиите към изобразителното изкуство.
Уникалното за тази книга е, че е едновременно трагедия и пародия. Основните теми в сюжета са лудост, обсесия, ревност, изнасилване и изходът е фатален за всички действащи лица. Но описвайки всичко това авторът осмива и критикува редица литературни похвати, гледни точки, Американски нрави, психоанализата и най-вече собственият си главен герой.
Всеки път когато тази творба се обсъжда в reddit, някой ще се направи на умен и ще почне да разсъждава върху “лъжеразказвачът” (the unreliable narrator). И да, разбира се, не можем да вярваме на всяко твърдение на педофила Хумберт. Например че Долорес е изгубила девствеността си преди той да я насили или че не е убил жена си. Но много хора твърдят че този измислен автор се опитва да “манипулира” читателят, да пробуди “симпатия” с лъжливите си мемоари. Не съм съгласен. Ако беше така то нямаше да има ужасяващи самопризнания като:
> And I catch myself thinking today that our long journey had only defiled with a sinuous trail of slime the lovely, trustful, dreamy, enormous country that by then, in retrospect, was no more to us than a collection of dog-eared maps, ruined tour hooks, old tires, and her sobs in the night—every night, every night—the moment I feigned sleep.
Видях че в темата за “1984” си споменал за кориците на различните издания. Ето едно интересно видео за кориците на “Лолита” и как желанието на автора да няма никакви момичета на корицата не е зачетено от много издатели.
*”Лолита” е известна, а не аз. (Владимир Набоков)*
Прочетох “Лолита” преди десетина години и това бе първата ми среща с творчеството на Набоков. Бях останал с впечатлението, че това е тежка трагедия и това помрачи удоволствието от четенето на книгата. През цялото време бях в напрежение, защото очаквах “всички да умрат” по епично трагичен начин. В крайна сметка наистина всички умряха, но не по този мега тъжен начин характерен за класическите трагедии. Тази моя предварителна нагласа ми попречи да оценя тънкия хумор, който на моменти се прокрадваше в книгата. Защото “Лолита” всъщност е траги-комедия, един специфичен жанр, до който през годините и вековете малко автори са се докосвали и още по-малко са успявали да създадат нещо добро. Любимият ми комичен момент? Хумберт разказва как е наел детектив, който да издири Лолита след като тя му се изпълзва. Дава му малкото информация, която знае за предполагаемият човек, с който тя е избягала – едно от фалшивите имена, които е използвал. Месеци минават без детективът да се обади, Хумберт даже забравя за него. И тогава той се появява и гордо казва, че еди-къде си живее човек, който се казва така (и който естествено няма нищо общо).
Романът започва с последните събития и на практика всичко след първите страници е ретроспекция. МРАЗЯ РОМАНИ с ретроспекция! Който е измислил този литературен похват трябва да се пече вечно в ада. Ретроспекцията убива всякаква интрига, най-яркият пример е “Хроника на една предизвестена смърт”. Тя започва с убийство, за което всичко е ясно – убиецът, мотивите и т.н. В останалата част от книгата се разглежда кой какво е правил ден преди самото събитие. Скука! Защо тогава не мразя “Лолита”? Защото Набоков майсторски хем ни казва още на първа страница, че Лолита умира, хем не го разбираме. Ето какво имам в предвид:
Жената на „Ричард Скилър“ умря при раждане, като роди мъртво момиченце на 25 декември 1952 г. в едно далечно северозападно селище Сивата звезда.
Едва в края на романа зацепваме, че Лолита е въпросната жена. Гениален литературен ход.
Чел съм няколко различни ревюта за тази книга на Набоков и някои ме карат да се питам аз ли съм тъп и нищо не разбирам или рецензентът се прави на изтънчено парвеню от висшето общество. Според някои историята в “Лолита” не трябва да я приемаме (само и единствено) дословно. Тя имала скрит политически, обществен и какъв ли не още пласт. Това била алегорична история как невинна Америка бива развратена от покварената дърта Европа. Или пък беше обратното? Невинна Америка сама изкушава стара Европа. Или Европа беше невинната. Явно не съм достатъчно “изтънчено интелигентен” и нито за миг не усетих каквито и да е било политически препратки. Това си е една история за извратени страсти и нищо повече, поне според мен. Тя дори е писана до голяма степен по истински случай – този на Сали Хорнър отвлечена на 11 години от Франк Ла Сал.
За разлика от “1984”, не помня някога с някого да се е случвало да обсъждам “Лолита”. Но не мога да кажа, че Набоковата творба няма никакво въздействие върху обществото, макар и не толкова голямо, колкото книгата на Оруел.
С тази книга на практика се въвежда в обращение думата “лолита” и умалителното “лолитка” – с тях се описва младо атрактивно момиче навлизащо в пубертета. До онзи момент използваният термин е “нимфетка”, който между другото все още също се използва.
Освен това преди тази книга Лолита е било нормално женско име, но след публикуването ѝ все по-рядко родителите кръщават така дъщерите си, определено за това трябва да бъде обвиняван Набоков. Не че все още няма жени с това име, все пак приятелката (бившата вече?) на “Давай, Гришо!” се казва именно Лолита.
От Набоков, освен “Лолита” съм чел единствено сборника разкази “Звуци и други истории”. Препоръчвам го! Запознат вече с похватите на Набоков, аз изключително много се насладих на историите. Някои от разказите са отчайващо трагични, някои са траги-комични, а трети са си чиста комедия. Освен това се прокрадва любимият ми магически реализъм. Интересна подробност – в “Приказка” написан през 1926 за миг като второстепенен и дори третостепенен герой се появява една 14-годишна нимфетка, буквално в 2-3 изречения, не повече. Самият Набоков след много години преглежда разказите си, за да избере текстове за сборника и е страшно изненадан, че намира една такава героиня в своя творба 25 години преди появата на “Лолита”. Може би идеята за книгата е била в главата му десетилетия наред и бавно е узрявала?
В колекцията си от хартиени книги от Набоков имам още “Красавица и други истории” и “Пнин” и съвсем скоро се надявам да стигна и до тях.
Накрая да спомена и за двете екранизации на книгата на Набоков. Едната е от 1962 и режисьор е не кой да е, а Стенли Кубрик! Бях леко изненадан, винаги съм го свързвал основно с фантастики като “2001: Космическа одисея” и ужаси като “Сиянието”. Филмът е много добър и почти изцяло е комедия, трагедията е сведена до минимум. Скандални сцени няма, но въпреки това пак е бил на косъм да бъде забранен от американската цензура. Главната роля се изпълнява от Сю Лайън, която по това време е на 16 години. Втората екранизация на “Лолита” е от 1997 и е пълна противоположност на предишния филм. Комедията е малко, трагедията е много повече. Освен това има сцени, които аз лично бих определил като “пошли”, но всеки си има вкус. Главната роля е поверена на 15-годишната Доминик Суейн, като за да не попаднат под ударите на закона, във всички разголени сцени нейната роля се изпълнява от 18-годишни дубльорки.
Това са моите впечатления от “Лолита”, за разлика от “1984” тази книга бих я препоръчал на по-малък брой хора, но пак не мога да отрека – класика е.
Със сигурност съм чел доста по-малко от други тук, но нямаше как да не драсна едно впечатление, загнездило се в главата ми. Прочетох “Лолита” и веднага след нея – “1984”. Харесвам дистопии и с оглед на култът към “1984” и Оруел, като цяло бях убеден, че ще прочета нещо което ще ме отвее.
След като приключих с “1984” не почувствах нищо специално. Не казвам, че е лоша книга, тъкмо обратното – разбирам защо е толкова ценена. Но “Лолита” продължаваше да ми бърника в главата и се опитвах да сравня стила на двамата автори (надали има сериозна база за сравнение, просто това бяха две книги, които изядох в рамките на седмица-две). Винаги Набоков печелеше с лекота.
И до днес “Лолита” е любимата ми книга, въпреки, че все още не съм се решил да я прочета отново. Чел съм само още един роман на Набоков – “Покана за екзекуция” и въпреки, че това е крайно недостатъчно бих казал, че е авторът, от който съм най-впечатлен. Стил, който е несравним с което и да е от останалите прочетени неща от мен. Абсолютен звяр.
Прочел съм много малка част от произведението (все още не е оженил за госпожа Хеиз). Тази книга ми идва много неприятна не толкова заради взаимоотношенията на Хумберт с Лолита, а заради Хумберт Хумберт. Романс между две лица с голяма възрастова разлика- окей; романс между две лица с голяма възрастова разлика, но едното е непълнолетно- окей, случва се; романс между две лица с голяма възрастова разлика, но едното е малолетно- да кажем, че с умствена гимнастика може да се представи като окей; ОБАЧЕ Хумберт Хумберт е извратеняк, то се усеща от начинът по който е представен, а като за капак е sexual deviant, sexual predator, социопат. Поставя се сам в позиция на пасивен герой, например:
>…между момичето и мъжа, за да може той да бъде омагьосан от нимфетката.
Той е субект на омагьосване, дори смятам, че се възприема на жертва. Те нимфетките много добре знаят какво правят, наясно са със силата си, с позицията си и о той мъжа е просто прекалено податлив и със слаб ангел. Смешно ми е как тръгва от далече да обяснява увлечението си нимфетки, още дори когато той самият е бил дете (с Анабела). Този опит за манипулативна (според мене) рационализация ако не е плод на мозъка на социопат не знам какво е. Отделно според мене в Хумберт прозира и потиснат комплекс за сила, надмощие.
>Тази тържествена локва от гостуваща урина с разпаднал се в нея мокър тъмножълт фас ми се стори страхотно оскърбление и се огледах обезумял за оръжие.
Той иска да е в контрол над изневярата на жена му. Той иска да бъде силен мъж, да си защити честта, да си нахрани егото, търси си повод да оправдае гнева си, но не прави нищо. Не прави защото е слаб, защото избира битките си, защото ако се провали ще нарани егото му. Затова и обект на интерес са му нимфетките.
>Вратата на банята току-що тропна; значи трябва да шаря по-нататък из къщата за дивната си плячка.
Какво по ясно. Дори самият той се възприема като възбуден от лова хищник, но разбира се издебнал момента когато майката я няма. Към момента виждам Хумберт като педофил, а Хумберт Хумберт е педофил социопат.
>Тъй като се спречка отново с майка си, рида към час и сега, както се бе случвало преди, не искаше да я виждам с разплакани очи: тъй като тенът й беше особено нежен, след бурни сълзи чертите на лицето й подпухваха, размазваха се — и ставаха болезнено съблазнителни. Погрешната й представа за естетическите ми предпочитания ме огорчаваше много, защото направо обожавам този оттенък на Ботичелиева розовина, тази ярка ивичка около напуканите устни, тези мокри, слепнали се ресници, а освен това свенливото й чудачество ме лишаваше, разбира се, от многото възможности под фалшивия образ на утешител…
Не знам, има нещо изконно грешно в това да изпитваш влечение към хора в това им състояние. Както казах педофил социопат. Та до тук съм стигнал, нямам много желание да продължа, но все пак ще се опитам да завърша, че поне да разбера защо книгата е толкова популярна и високо ценена в сайтове като Goodreads. Да наистина е написана добре, щом успява да събуди у мен възмущение и дискомфорт. Много ми е интересно и дали ако Набоков през 50те беше решил да замени Долорес с момче, някой Джулиъс (Джу) и дали романът щеше да още по-скандален от този факт.
>Джу-ли-ен: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите и предизвиква усмивка. Джу. Ли. Ен.
Както самият Хумберт казва връзки на мъже с непълнолетни представители на женския пол не са непознати за историята. Така, че увлечение по непълнолетен от същия пол би било доста по-провокативно (дори в Call me by your name възрастта на момчето беше 17-18).
>Хю Бротън, дискусионен писател от времето на Джеймс Първи, е доказал, че Рахаб е била блудница на десет години… Ето и други картинки. Ето Вергилий, който (цитирам стар английски поет) „нимфетка в тон един възпява“, макар най-вероятно да е предпочитал перитония на момчето. Ето две от невръстните дъщери на крал Ехнатон и на неговата кралица Нефертити, имали са ги шест такива — нилски, с бръснати глави, голички (нищо освен безброй нанизи мъниста), с меки кафявички коремчета като на кутрета, с издължени абаносови очи, спокойно разположили се върху възглавници и напълно запазени след трите хиляди години. Ето върволичката десетгодишни младоженки, принуждавани да седнат върху фасциния — кол от слонова кост в храмовете на класическото образование. Бракът и съжителството с деца се срещат все още твърде често в някои индийски области. Така осемдесетгодишни старци от Лепчана се женят за осемгодишни момиченца и никой не се вълнува от това. В края на краищата Данте се е влюбил безумно в своята Беатриче, когато тя едва била навършила девет години и била тъй искряща, начервена, сладка, с пурпурна рокля със скъпоценни камъни, това се случило през 1274 година във Флоренция, на частен пир, през веселия месец май. А когато Петрарка се влюбил безумно в своята Лаурина, тя била светлоруса нимфетка на дванайсет години и тичала през вятъра, през прахоляка и цъфтежа, самата тя същинско литнало цветче сред прекрасна равнина, която се вижда от Воклюзките хълми.
6 comments
Тъкмо я чета
В една от лекциите си, Набоков твърди следното:
>One cannot read a book: one can only reread it.
Не знам дали важи за всички книги, но за неговото творчество тази максима е абсолютно вярна. Най-вече за “Лолита”, защото само ако сте я прочели веднъж (или някак си отгатнали краят) може да засечете безбройните улики сочещи кой е “спасителят” на Долорес. А трябва да сте професор по литература за да схванете всички препратки към други автори (аз като любител засякох само някои към Едгър Алън По, Джеймс Джойс и Гьоте) или предишни творби от Набоков. Да не говорим за алюзиите към изобразителното изкуство.
Уникалното за тази книга е, че е едновременно трагедия и пародия. Основните теми в сюжета са лудост, обсесия, ревност, изнасилване и изходът е фатален за всички действащи лица. Но описвайки всичко това авторът осмива и критикува редица литературни похвати, гледни точки, Американски нрави, психоанализата и най-вече собственият си главен герой.
Всеки път когато тази творба се обсъжда в reddit, някой ще се направи на умен и ще почне да разсъждава върху “лъжеразказвачът” (the unreliable narrator). И да, разбира се, не можем да вярваме на всяко твърдение на педофила Хумберт. Например че Долорес е изгубила девствеността си преди той да я насили или че не е убил жена си. Но много хора твърдят че този измислен автор се опитва да “манипулира” читателят, да пробуди “симпатия” с лъжливите си мемоари. Не съм съгласен. Ако беше така то нямаше да има ужасяващи самопризнания като:
> And I catch myself thinking today that our long journey had only defiled with a sinuous trail of slime the lovely, trustful, dreamy, enormous country that by then, in retrospect, was no more to us than a collection of dog-eared maps, ruined tour hooks, old tires, and her sobs in the night—every night, every night—the moment I feigned sleep.
Видях че в темата за “1984” си споменал за кориците на различните издания. Ето едно интересно видео за кориците на “Лолита” и как желанието на автора да няма никакви момичета на корицата не е зачетено от много издатели.
https://youtu.be/G1gOhewhjbw
*”Лолита” е известна, а не аз. (Владимир Набоков)*
Прочетох “Лолита” преди десетина години и това бе първата ми среща с творчеството на Набоков. Бях останал с впечатлението, че това е тежка трагедия и това помрачи удоволствието от четенето на книгата. През цялото време бях в напрежение, защото очаквах “всички да умрат” по епично трагичен начин. В крайна сметка наистина всички умряха, но не по този мега тъжен начин характерен за класическите трагедии. Тази моя предварителна нагласа ми попречи да оценя тънкия хумор, който на моменти се прокрадваше в книгата. Защото “Лолита” всъщност е траги-комедия, един специфичен жанр, до който през годините и вековете малко автори са се докосвали и още по-малко са успявали да създадат нещо добро. Любимият ми комичен момент? Хумберт разказва как е наел детектив, който да издири Лолита след като тя му се изпълзва. Дава му малкото информация, която знае за предполагаемият човек, с който тя е избягала – едно от фалшивите имена, които е използвал. Месеци минават без детективът да се обади, Хумберт даже забравя за него. И тогава той се появява и гордо казва, че еди-къде си живее човек, който се казва така (и който естествено няма нищо общо).
Романът започва с последните събития и на практика всичко след първите страници е ретроспекция. МРАЗЯ РОМАНИ с ретроспекция! Който е измислил този литературен похват трябва да се пече вечно в ада. Ретроспекцията убива всякаква интрига, най-яркият пример е “Хроника на една предизвестена смърт”. Тя започва с убийство, за което всичко е ясно – убиецът, мотивите и т.н. В останалата част от книгата се разглежда кой какво е правил ден преди самото събитие. Скука! Защо тогава не мразя “Лолита”? Защото Набоков майсторски хем ни казва още на първа страница, че Лолита умира, хем не го разбираме. Ето какво имам в предвид:
Жената на „Ричард Скилър“ умря при раждане, като роди мъртво момиченце на 25 декември 1952 г. в едно далечно северозападно селище Сивата звезда.
Едва в края на романа зацепваме, че Лолита е въпросната жена. Гениален литературен ход.
Чел съм няколко различни ревюта за тази книга на Набоков и някои ме карат да се питам аз ли съм тъп и нищо не разбирам или рецензентът се прави на изтънчено парвеню от висшето общество. Според някои историята в “Лолита” не трябва да я приемаме (само и единствено) дословно. Тя имала скрит политически, обществен и какъв ли не още пласт. Това била алегорична история как невинна Америка бива развратена от покварената дърта Европа. Или пък беше обратното? Невинна Америка сама изкушава стара Европа. Или Европа беше невинната. Явно не съм достатъчно “изтънчено интелигентен” и нито за миг не усетих каквито и да е било политически препратки. Това си е една история за извратени страсти и нищо повече, поне според мен. Тя дори е писана до голяма степен по истински случай – този на Сали Хорнър отвлечена на 11 години от Франк Ла Сал.
За разлика от “1984”, не помня някога с някого да се е случвало да обсъждам “Лолита”. Но не мога да кажа, че Набоковата творба няма никакво въздействие върху обществото, макар и не толкова голямо, колкото книгата на Оруел.
С тази книга на практика се въвежда в обращение думата “лолита” и умалителното “лолитка” – с тях се описва младо атрактивно момиче навлизащо в пубертета. До онзи момент използваният термин е “нимфетка”, който между другото все още също се използва.
Освен това преди тази книга Лолита е било нормално женско име, но след публикуването ѝ все по-рядко родителите кръщават така дъщерите си, определено за това трябва да бъде обвиняван Набоков. Не че все още няма жени с това име, все пак приятелката (бившата вече?) на “Давай, Гришо!” се казва именно Лолита.
От Набоков, освен “Лолита” съм чел единствено сборника разкази “Звуци и други истории”. Препоръчвам го! Запознат вече с похватите на Набоков, аз изключително много се насладих на историите. Някои от разказите са отчайващо трагични, някои са траги-комични, а трети са си чиста комедия. Освен това се прокрадва любимият ми магически реализъм. Интересна подробност – в “Приказка” написан през 1926 за миг като второстепенен и дори третостепенен герой се появява една 14-годишна нимфетка, буквално в 2-3 изречения, не повече. Самият Набоков след много години преглежда разказите си, за да избере текстове за сборника и е страшно изненадан, че намира една такава героиня в своя творба 25 години преди появата на “Лолита”. Може би идеята за книгата е била в главата му десетилетия наред и бавно е узрявала?
В колекцията си от хартиени книги от Набоков имам още “Красавица и други истории” и “Пнин” и съвсем скоро се надявам да стигна и до тях.
Накрая да спомена и за двете екранизации на книгата на Набоков. Едната е от 1962 и режисьор е не кой да е, а Стенли Кубрик! Бях леко изненадан, винаги съм го свързвал основно с фантастики като “2001: Космическа одисея” и ужаси като “Сиянието”. Филмът е много добър и почти изцяло е комедия, трагедията е сведена до минимум. Скандални сцени няма, но въпреки това пак е бил на косъм да бъде забранен от американската цензура. Главната роля се изпълнява от Сю Лайън, която по това време е на 16 години. Втората екранизация на “Лолита” е от 1997 и е пълна противоположност на предишния филм. Комедията е малко, трагедията е много повече. Освен това има сцени, които аз лично бих определил като “пошли”, но всеки си има вкус. Главната роля е поверена на 15-годишната Доминик Суейн, като за да не попаднат под ударите на закона, във всички разголени сцени нейната роля се изпълнява от 18-годишни дубльорки.
Това са моите впечатления от “Лолита”, за разлика от “1984” тази книга бих я препоръчал на по-малък брой хора, но пак не мога да отрека – класика е.
Със сигурност съм чел доста по-малко от други тук, но нямаше как да не драсна едно впечатление, загнездило се в главата ми. Прочетох “Лолита” и веднага след нея – “1984”. Харесвам дистопии и с оглед на култът към “1984” и Оруел, като цяло бях убеден, че ще прочета нещо което ще ме отвее.
След като приключих с “1984” не почувствах нищо специално. Не казвам, че е лоша книга, тъкмо обратното – разбирам защо е толкова ценена. Но “Лолита” продължаваше да ми бърника в главата и се опитвах да сравня стила на двамата автори (надали има сериозна база за сравнение, просто това бяха две книги, които изядох в рамките на седмица-две). Винаги Набоков печелеше с лекота.
И до днес “Лолита” е любимата ми книга, въпреки, че все още не съм се решил да я прочета отново. Чел съм само още един роман на Набоков – “Покана за екзекуция” и въпреки, че това е крайно недостатъчно бих казал, че е авторът, от който съм най-впечатлен. Стил, който е несравним с което и да е от останалите прочетени неща от мен. Абсолютен звяр.
Прочел съм много малка част от произведението (все още не е оженил за госпожа Хеиз). Тази книга ми идва много неприятна не толкова заради взаимоотношенията на Хумберт с Лолита, а заради Хумберт Хумберт. Романс между две лица с голяма възрастова разлика- окей; романс между две лица с голяма възрастова разлика, но едното е непълнолетно- окей, случва се; романс между две лица с голяма възрастова разлика, но едното е малолетно- да кажем, че с умствена гимнастика може да се представи като окей; ОБАЧЕ Хумберт Хумберт е извратеняк, то се усеща от начинът по който е представен, а като за капак е sexual deviant, sexual predator, социопат. Поставя се сам в позиция на пасивен герой, например:
>…между момичето и мъжа, за да може той да бъде омагьосан от нимфетката.
Той е субект на омагьосване, дори смятам, че се възприема на жертва. Те нимфетките много добре знаят какво правят, наясно са със силата си, с позицията си и о той мъжа е просто прекалено податлив и със слаб ангел. Смешно ми е как тръгва от далече да обяснява увлечението си нимфетки, още дори когато той самият е бил дете (с Анабела). Този опит за манипулативна (според мене) рационализация ако не е плод на мозъка на социопат не знам какво е. Отделно според мене в Хумберт прозира и потиснат комплекс за сила, надмощие.
>Тази тържествена локва от гостуваща урина с разпаднал се в нея мокър тъмножълт фас ми се стори страхотно оскърбление и се огледах обезумял за оръжие.
Той иска да е в контрол над изневярата на жена му. Той иска да бъде силен мъж, да си защити честта, да си нахрани егото, търси си повод да оправдае гнева си, но не прави нищо. Не прави защото е слаб, защото избира битките си, защото ако се провали ще нарани егото му. Затова и обект на интерес са му нимфетките.
>Вратата на банята току-що тропна; значи трябва да шаря по-нататък из къщата за дивната си плячка.
Какво по ясно. Дори самият той се възприема като възбуден от лова хищник, но разбира се издебнал момента когато майката я няма. Към момента виждам Хумберт като педофил, а Хумберт Хумберт е педофил социопат.
>Тъй като се спречка отново с майка си, рида към час и сега, както се бе случвало преди, не искаше да я виждам с разплакани очи: тъй като тенът й беше особено нежен, след бурни сълзи чертите на лицето й подпухваха, размазваха се — и ставаха болезнено съблазнителни. Погрешната й представа за естетическите ми предпочитания ме огорчаваше много, защото направо обожавам този оттенък на Ботичелиева розовина, тази ярка ивичка около напуканите устни, тези мокри, слепнали се ресници, а освен това свенливото й чудачество ме лишаваше, разбира се, от многото възможности под фалшивия образ на утешител…
Не знам, има нещо изконно грешно в това да изпитваш влечение към хора в това им състояние. Както казах педофил социопат. Та до тук съм стигнал, нямам много желание да продължа, но все пак ще се опитам да завърша, че поне да разбера защо книгата е толкова популярна и високо ценена в сайтове като Goodreads. Да наистина е написана добре, щом успява да събуди у мен възмущение и дискомфорт. Много ми е интересно и дали ако Набоков през 50те беше решил да замени Долорес с момче, някой Джулиъс (Джу) и дали романът щеше да още по-скандален от този факт.
>Джу-ли-ен: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите и предизвиква усмивка. Джу. Ли. Ен.
Както самият Хумберт казва връзки на мъже с непълнолетни представители на женския пол не са непознати за историята. Така, че увлечение по непълнолетен от същия пол би било доста по-провокативно (дори в Call me by your name възрастта на момчето беше 17-18).
>Хю Бротън, дискусионен писател от времето на Джеймс Първи, е доказал, че Рахаб е била блудница на десет години… Ето и други картинки. Ето Вергилий, който (цитирам стар английски поет) „нимфетка в тон един възпява“, макар най-вероятно да е предпочитал перитония на момчето. Ето две от невръстните дъщери на крал Ехнатон и на неговата кралица Нефертити, имали са ги шест такива — нилски, с бръснати глави, голички (нищо освен безброй нанизи мъниста), с меки кафявички коремчета като на кутрета, с издължени абаносови очи, спокойно разположили се върху възглавници и напълно запазени след трите хиляди години. Ето върволичката десетгодишни младоженки, принуждавани да седнат върху фасциния — кол от слонова кост в храмовете на класическото образование. Бракът и съжителството с деца се срещат все още твърде често в някои индийски области. Така осемдесетгодишни старци от Лепчана се женят за осемгодишни момиченца и никой не се вълнува от това. В края на краищата Данте се е влюбил безумно в своята Беатриче, когато тя едва била навършила девет години и била тъй искряща, начервена, сладка, с пурпурна рокля със скъпоценни камъни, това се случило през 1274 година във Флоренция, на частен пир, през веселия месец май. А когато Петрарка се влюбил безумно в своята Лаурина, тя била светлоруса нимфетка на дванайсет години и тичала през вятъра, през прахоляка и цъфтежа, самата тя същинско литнало цветче сред прекрасна равнина, която се вижда от Воклюзките хълми.