Сигурен съм, че в тази аудитория има доста студенти. Най-вероятно има такива, които си учат в България, но сигурно има и такива, които учат в чужбина. Аз бях от вторите, но историйката не цели да прави разделение. Даже напротив – ние всички като студенти се сблъскваме със сходни премеждия независимо къде учим. Тази историйка е за студентите, които напускат комфортната си зона заради една по-висша цел, а именно да придобият знания и да се изградят като личности. Тя е най-вече за тези, които са достатъчно силни, за да се справят сами.

Доста често съм затапвал потни буумъри, които милеят по казармата и се подиграват на нас, по-младите, че не сме ходили на наборна военна служба. Те обичат да казват “Казармата правеше мъже, защото дисциплинираше!” Аз не разбирам дисциплината в това да ти е подсигурено къде ще спиш и какво ще ядеш и държавата да плаща за това, but ok boomer. Според мен да си студент далеч от дома и да се оправяш сам е няколко пъти по-трудно и дисциплинира повече, от колкото да си наборен, най-вече защото никой не ти подсигурява нищо и трябва да се справяш с всичко сам.

Предистория

Преди едно цяло десетилетие (ужас) аз поех по тоя път далече от дома, с висшата цел да придобия знания, да изградя личността си и да бъда свободен. Дестинацията беше Англия, а моите мижави спестявания от работа по морето и пари от бала нямаше как да стигнат за много време. Бях си направил сметката първия семестър поне, докато се климатизирам, да мога да изкарам с тези спестявания. Само че той приключи бързо и аз трябваше да си намеря работа.

История

Поради напрегнатия график в университета, опциите за работа, чисто времево, не бяха безкрайно много. Общо взето можеше да се работи – уикендите и когато нямаш лекции/семинари/работни групи. Аз и моят съквартирант, който беше в сходна ситуация, отчаяно си търсехме някаква работа, която да ни пасва на графиците. Дълго се лутахме и десетки CV-та раздадохме из местните кръчми барчета и тем подобни типични места, които биха предлагали такава почасова работа. Никой нищо никъде. Вече наистина се отчайвахме, нещата бяха много на червено. Тогава дойде просветлението! [“Неведоми са пътищата Господни”](https://imgur.com/RxVZgk6), пише в Библията – Верно е!(а това е най-хубавата снимка, която направих на мястото, за което ще прочетете по-долу)

​

Още си го спомням като бял ден, въпреки че случката се развива вечерта след лекции. Прибираме се към къщата, в която живеехме. Пътят ни минаваше през центъра на града, където гордо стоят руините на, за съжаленние срината от нацистите през ВСВ, 1000 годишна Катедрала. От нея са останали само външните стени и кулата. Точно до руините обаче се извисяваше новият храм, който е построен 50те-60те години на миналия век. Спряхме се пред [големият кръст на портите](https://imgur.com/1UlxZ05) и се спогледахме:

>Абе, що не питаме за работа в Катедралата? (Миджо)
>
>Хахаха бате ти луд ли си, поп ли си кво ти става? (Аз)
>
>Що бе, кво – аре ше питам. \*троп,троп,троп\* (Миджо)

Това е от онези моменти, в които просто ти е неловко и тая неловкост ти пълзи по цялото тяло.

>Hello how can I help you young man? – пита някакъв свещенник
>
>Ahm… Hello sir, sorry to bother you this late but, we’re looking for a job you see? We’re poor students from overseas and we’re kinda hopeless at this point. (Миджо)
>
>Well, the Lord works in mysterious ways and Hope lives within. Please wait here I’ll be right back – Asha, come over here please…(свещенника)

Ние с Миджака се спогледахме, все едно току що сме хванали златната рибка. Съвсем скоро от вратата се показа една усмихната млада девойка. Приличаше по-скоро на хипарка, от колкото на човек, който би излязъл от Катедрала. Носеше високи бежови боти, цветен пуловер и широка бяла пола. Имаше очила с чудата рамка и леко затъмнени стъкла.

>Hi there, I am Asha, I heard you guys are looking for a job?
>
>Yeah, but we’re students and we have weird timeschedules… (Аз)
>
>Don’t worry about all this, we usually work in the evenings and on weekends.
>
>Oh but that’s awesome!

Оказа се, че става въпрос за почасова работа като момчета за всичко. Тогава разбрах, че Английските църкви не са като нашите. В Катедралата често се организираха събития, които [нямат нищо общо с църквата](https://imgur.com/ZZxCd12). Разбира се, организираха се и църковни такива – например всяка неделя пееше църковният хор. Ние им строяхме [сцената](https://imgur.com/adYYwVF) предната вечер. В такива неща ни се изразяваше работата. [Местехме стотиците столове](https://imgur.com/pJz37AD), приготвяхме мястото, за да може то да посрещне вярващите на следващата сутрин и тн.

​

Първите дни беше много странно. Нашият пряк “началник” се казваше Jay, той беше “дясна ръка” на Аша, която пък отговаряше за всички събития в Катедралата. Jay изглеждаше като много тегав металяга – с една дълга мазна коса и суичъри на метъл бандa, но всъщност беше доста срамежлив пичага, особено около красиви момичета. Тъй като работехме предимно вечер и бяхме само ние в цялата Катедрала, любимото му нещо на началника беше да си свърже телефона към аудио системата на Катедралата и да си пусне метъл бандата Ghost, която в песните си пее неща като Lucifer, Satanas и тн, а вокалистът им си слага шапка като на Папата, ама с обърнант кръст. Мислите си че това е скандално нали? Така е 😀 За да не възпаля някой краен либерал тук, ще оставя на страна факта, че известно време колега ни беше първия трансджендър тип, който виждам в живота си тогава. В Катедралата, да. Държеше да му казваме Ана, въпреки че Миджака много искаше да знае истинското му име. Даже веднъж видяхме Ана в супермаркета и моят съквартирант сякаш неволно поздрави ” Hey Anna, what’s up man?” – хахаха. Както и да е, отклонявам се.

​

За радост останахме на работа в Катедралата през всичките 4 години от обучението си. По време на 3тата ми година ме “повишиха” и започнах да работя в [хилядолетната кула на Катедралата](https://imgur.com/tmpek81). Правех guided tours из руините на групи или на частни лица. Също така, продавах билетчета за хората, които искат да се качат на върха на кулата. Имам няколко много яки историйки от годините там. Веднъж дойде една баба, която очевидно беше някаква лейди със синя кръв. Ден преди да дойде, в Катедралата бяха получили писмо, че тази госпожа иска да посети руините. Казаха ми да съм внимателен с нея, но ме оставиха аз да си бъда на работа. Когато тя дойде, районът беше отцепен, на всеки вход към руините имаше охранител, а бабата обикаляше бавно, докато не стигна до кулата. Влезе при мен, поздравихме се и часове наред ми разказваше как е загубила двамата си по-големи братя в бомбандировките над града прерз ВСВ. Били затрупани под Катедралата. Докато ми разказваше на няколко пъти се разплака, аз все я молех да спре, ако това я разстройва, но тя каза, че това са сълзи на признателност. До ден днешен ме е яд, че така и не разбрах коя е или как се казваше тая госпожа.

Имаше друг път, когато дойде един човек на средна възраст от Шотландия. Застана по средата на кулата погледна нещо в центъра на пода и на тавана и възкликна – “Това е строено от свободни зидари! (freemasons)” И с него си говорихме доста време. Даже ме научи на някакво тяхно ръкостискане. Но май доста се отклоних и всичко стана много дълго за четене… какво пък. Нали го правя за себе си.

​

Искам да се върна на посланието на тази историйка. То е, че дисциплина и личност се развиват, когато се оправяш сам. В началото, само с работата в Катедралата едвам свързвахме двата края, но пък ги свързвахме. Имаше за наем и храна, само че бяхме с бюджет. Тоя бюджет, ако се наруши пак идваше червеното. И то дойде – Велкиденската ваканция. Англичанина в нашата къща(Лиам) си отиде в родния град и ми позволи да му ползвам стаята, тъй като тя беше по-голяма и готина. Играх си на крачета с една топка вътре и Миджака минавайки покрай мен ми казва:

>Братле, недей да риташ, защото ще счупиш нещо и не можеш да го платиш после.
>
>Споко бееее, аз съм Лионел Мес…. \*прасссс\*

Топката отиде директо в чисто новия монитор на Лиам. 250 паунда в гърба. От къде да ги изкопам? Бюджета е нарушен край – на червено. Имах два варианта. Да помоля някой за пари на заем или да бъда слаб и да искам от нашите. Не! Трети вариант! Отидох в Sainsbury’s и си дадох всичките останали парички за консерви с боб (25пи всяка) 😀 Това ще ям докато се изплатя с Лиам. И това ядох. Цял месец на консерви с боб. След втората седмица не се ядва, не е смех.

Та, въпреки че е прекалено дълга тая историйка, искам да се обърна към студентите, които са далеч от дома и се справят сами – Драги колеги студенти – това е дисциплината. Това е изграждането на личност и характер. Това е да се оправяш сам. В казармата е лесно. Имаш какво да ядеш, да пиеш и къде да спиш. Ние не можем да разчитаме на такъв лукс, а само на себе си. Дерзайте, не се отказвайте и в края на обучението си излезте не само по-образовани, но и по-добри хора, по-силни личности и по-здрави характери!

20 comments

  1. Приятна история. Да ти кажа честно обаче това че казармата е правила мъже е малко преиначено, понеже трудно може да се опише ужасът през който един млад мъж е минавал и за това “бумера” го свежда до това.

    Убийства, самоубийства, унижения, опит за пълно смазване на личността и т.н

  2. Топ история. Евала наистина. Благодаря за времето, което си отделил да я напишеш.

    Относно казармата – сама по себе си, това не е най-лошата идея. 1 година задължително военно обучение само по себе си не вреди. Мисля че във Финландия е добре имплементирано. Но съдейки по историята и държавата ни, по скоро ще стане както е в Русия в момента. Изнасилвания, малтретиране… целта е да ти вземе страха и да станеш подчинено куче на олигарсите. Има още много причини против това. Винаги бих гласувал с две ръце против това. Всички псевдо-патриоти/-мъжкари (въпреки фразата, тук са включени и жените; не дескриминирам), които говорят как трябва да е задължителна, са буквално най-големите утайки на обществото

  3. Според мен за друго си мечтаят тези с казармените истории, две години 18-19-20 годишни с разбеснели се хормони и без отпуски, кой ги знае какво са правили, че още си го спомнят и сънуват.
    Иначе да, като отидеш сам да живееш в чужбина и нямаш нищо осигурено се научаваш да се оправяш сам и да разчиташ на себе си, не на мама и тате.

  4. Кен рилейт, особено като текущо страдащ студент. Вземи напиши книга, имаш потенциал. [Сорс: имам научна степен в журналистика и медийни науки]

  5. отначало не исках да чета, че ми се видяха много букви, но после се престраших, изчетох го докрай и не съжалявам. Евала, хубаво разказче! Сега заедно с теб се чудя и за бабата, и за масоните ) Харесва ми, как си вплел дискусионна тема за казармата в тази история.

    Та за казармата, ако някой може да ми обясни, защо трябва да е задължителна само за мъже? Ако наистина има дисциплиниращ ефект, тогава аз съм твърдо ЗА, но само ако стане задължителна за всички: мъже, жени, небинарни, на всички възрасти.

  6. Много приятно написана история за малко разнообразие между всичките други теми. Ако имаш други истории пиши.

  7. Готино писание, евала! Бих си позволил да предложа някои дребни преиначавания:

    – няма причина да е отправена само към студентите, всеки който е отлетял от гнездото се оправя с тези неща;

    – затапвам потни буумъри е фраза, която почти ме спря да продължа нататък=)

    – посланието, твоето е супер, благородно и истинско. Аз бих добавил,
    Не живей с майка си кат си на 40!

  8. Твоята е историята как се става възрастен. Поздравления!

    Казармата не върши това, идеята й е друга. Идеята й е да убие част от индивидуалността ти, за да може във военно време да бъдеш по-лесно командван. Иначе излизаш по-кекав, болен и най-вече по-тъп. Тъпите се командват лесно, затова се налага да си такъв.

  10. В момента, в който отворих поста и видях снимка от Катедралата в Ковънтри, ми стана едно много приятно и знаех, че ще е wholesome история.
    И аз учих там, и на мен ми отне страшно много време да си намеря работа, докато същевременно слушах как други българи разчитат на мама и тате и се подиграват на тези, които работят. Е да ама на мен лично точно работата ми помогна страшно много 1. да свикна със самия език и култура на държавата, 2. да се изградя като личност (дори и на “долнопробна” работа, на която правиш сандвичи).
    Радвам се, че сте успели да намерите възможност в катедралата. Аз бях доброволец там за известно време и останах с хубаво впечатление от събитията, които организират – както казваш ти, тези места в Англия нямат общо с църквите в България (не че нашите църкви са лоши, просто различни).

  11. Аз съм “служил” недалеч от където ти си бил – още с пъровото описание на катедралата се сетих, че е Курвентри(хахаха, плоска шега, която съм запомнил от бг студентите там) – аз бях в Бирмигнам. Баща ми много често споменава как това е било моето “служене”, а той по свое желание е бил И във военно училище – смисъл, може да му се вярва за тва. На моменти ти преживявах историята, честно, но звучи сякаш си бил студент по времето на така наречените “жълти карти/книжки”, за които съм чувал, че е било много тегаво. Моява първа реална година на студентство още важаха, ама тогава бях прекалено ошашавен и не бях толкова напорист за работа, въпреки че пробвах.

    Truth be told, без да омаловажавам студенството в България – да си чуждо леке не е никак лесно и ако си изиграеш картите правилно можеш само да печелиш. Не толкова в смисъл финансово…

    Аз само ще добавя една кратка лична история, просто защото ме подсети и ми е мерак да споделя. Като бях 2ра година, ако не се лъжа, вече работех в отдела за техническо обезпечаване към студентското тяло – правехме дискотеки, конференции, театрални представления – всичко, за което имахме техника и ни плащаха. Най-първият ми мениджър се казваше Дан – типичен сух, висок и рус, все с чаша полу-изпит чай в ръка, ама супер свеж. Звукар, те винаги харесват музикалния театър – не разбирам защо. Година и нещо изкарах под неговото управление и много се радвах. Виждаше мен и колегата румънец като равни и не ни е пренебрегвал по никакви параграфи – за разлика от много други на острова. Мина се време, на Дан му умаляха обувките да е мениджър на нашата хайка и беше получил много хубава оферта от Royal Shakespeare Company и изобщо не се поколеба да приеме. Това остави нас, младите техници, без вожда на племето. Не беше болка за умиралка – по-скоро сантиментално, щото Дан от студент е бил в колектива. Изпратихме го подобоващо – имаше един равт в “офиса” с празни бирени ботилки, махнахме ги и за няколко часа напълнихме равта отново. Но все пак въпросът “Кой ще ни дърпа юздите” малко или много се усещаше във въздуха. След празненството, на последната редовна оперативка Дан сподели няколко наложащи проблеми, ала бала и се стигна до това, кой ще го замества докато се намери друг мениджър (имаше задействана процедура за търсене на нов кадър). Събрали сме се всички в офиса, слушаме със затаен дъх и в един момент, сякаш от нищото Дан заявява как, неофициално, но същевременно договорено с другите мениджъри на организации, аз и колегата от Румъния ще сме временни меринджей. Той го пусна като малка бомба на края на речта, стана, изтупа си панталона и излезе от стаята. Аз и колегата Юстин(руманеското) се спогледахме, с привидното задоволство на двама балканци, забелязани заради потенциала им. Нейтъйн обаче, не беше доволен. Друг, типичен, сух англичанин, но с черна коса и все издразнен от нещо или някого. Едва в първите дни на нашето “управление” вече бяхме спънати от копелето. Идва заявка за събитие – приемаме, подготвяме техника, оня миндил идва и почва да ни обяснява как нямало нужда от толкова техника, бюджетът за участието не стигал, нямало да има за техници, ала бала. Участието беше copy-paste на друго, което бяхме правили преди седмица. Дъра-бъра-сто-чадъра, Нейтън каза “well you’re the ones responsible so it’s your will” сякаш ще гласуваме закон, а ние отивахме с един бус техника за някво малко джамбуре. И така малко по малко Нейтън започна да ся появява на работа много по-често от преди, само и само да ни прави забележки, да не казва къде грешим, какво не трябва да е така. Не след дълго в разговор с румънския колега се усетихме, че тоя измекяр го е яд, щото имаше около година повече стаж от нас и Дан не го беше избрал за временен мениджър, а ДВАМАТА ИЗТОЧНО ЕРОПЕЙЦИ. Посмяхме се и като се осъзнахме, решихме че това е достатъчен мотив да работим още по-усърдно, само и само да му покажем, че можем. Той пък спря да идва на работа с оправданието, че имал много да учи. Fast forward няколко седмици/месеца и вече имахме нов мениджър, който беше пак така сух, не толкова висок, но пак рус и бивш колега-студент. Все едно пролетни птички запяха из колектива. Нейтън се появи сякаш ни лук е ял, ни лук е мирисъл и веднага започна да се лепи на новия мениджър да му обяснява какво е било и какво не. Ние с Юстин си продължихме да правим това, което можем, както можем и резултатите си бяха на лице. Еби ги сухарите, поне плащаха и се забавлявахме.

  12. За силни личности ще прочета при Ницше. И при Хитлер.

  13. Историята ти е tldr 🙂 прочетох само в началото за казармата. Чиста загуба на време. Служих в едни от последните набори 2005 и от казармата се научих да живея в мизерия(разбирай да си ядеш храната от калта със калта по нея) и да скатаваш поради особеностите на наборната служба. Това че гледаш на казармата като време, където ти е “подсигурено къде ще спиш и какво ще ядеш и държавата ти плаща за това” е the least said shortsighted. Като за начало плащаш с време от своя краткосрочен живот, ядеш боклуци и спите 6 паляка на 10кв.м. и ти плащат 20 и няколко лева на месец. Бил съм и студент – бакалавър и магистър в различни университети; да сравняваш студентски проблеми с тези на един наборник наистина трябва да не си служил

  14. A на Лиам как му се извини, че му опърдя стаята?

    Шегата на страна, благодаря, че сподели. Смешно е написано.

  15. Coventry student reprsent <3 бакалавър – 2018, магистър 2020 (корона вирус ez).. Gordon Street FTW

  16. Ха, много яка историйка. Имах чувството, че чета парче от книга – много добре разказваш и описваш. Също така съм напълно съгласен за тази самостоятелност, която те изграждат като човек , когато изведнъж след 18 години отиваш на ново място , без пари, без да знаеш какво те очаква . Похвала!

  17. Успех на всички студенти, които работят за да учат. Дълбоко Уважение към вас и съм сигурен,че един ден тези лишения ще се отплатят. За казармата искам да кажа аз какво мисля, всички които са били там не са били за да изграждат личност , а за да защитават България и не дай Боже при евентуален конфликт много от тях са били обречени Първи да умрат.

  18. Хубава история, браво че си се справил! Като човек минал през подобен опит, само че в Дания наистина лесно може да се направи връзка с твоя разказ.

    Само едно, което не ми хареса и то е термина буумъри. Той е за Щатите, където прекрасните иконимически условия дават възможност на всякакви хора да живеят леко и прогресират. Нещо, което не може да се каже изобщо за нашите родители. Със здраве!

  20. Главният герой в историята не си ти. Това са Аша и свещеникът. Държали са се като добри самаряни и са ти помогнали без никакви предразсъдъци. Но твоят извод е как ти си изградил дисциплина и изградил характер, но други хора в казармата са живяли в лукс. Гордостта е смъртен грях.

    Edit: граматика

Leave a Reply