Попадна ми [това](https://www.tiktok.com/@panchokaramanski/video/7218856849838230810?_r=1&_t=8bIrI4QAxcg) и отново ме замисли как се справя тази част от обществото ни. Преди също съм попадал на клипове на този пичага и ми прави впечатление как приема всичко(привидно) с усмивка и хумор, за което мога само да му се възхищавам. Но както преди, така и сега ме замисли – как се справят хората с частична или цялостна слепота, особено извън София и големите градове. Аз лично съм имал едва 2-3 срещи с такъв човек (все един и същ господин) и това, което ми направи впечатление е, че приятелите му и познатите, с които господинът (ако не се лъжа напълно незрящ) бяха свикнали като рефлекс да му подават посуда, да му обясняват ситуацията в помещението – какво се случва и тн. Той самият също беше определно с много добри рефлекси да се справя с кофти тротоари, да се вози в градски транспорт, да присъства на събирания в заведения, да посещава културни мероприятия и други. По малкото, което видях изглеждаше, че се справя похвално. Все пак предполагам, че не винаги ситуацията е такава.
​
Нямам за цел да предизвикам безкраен поток от хулене по общини и институции, по-скоро ми е интересна чисто човешката част от ситуацията – как се адаптират, какви трикове използват и тн.
Вие имате ли впечатление, истории, близки/познати?
5 comments
Има твърдения, че човек е способен на някаква форма на ехолокация. Развиват се доста по-силно и обонянието и тактилните способности.
Нищо не разбираш ти. От 33 години се води активна кампания на политиците да надупчат цяла България до такава степен, че да се чете като брайлова азбука докато се спъваш по тротоари и пътища.
Аз като се кача от околовръстното и си затворя очите, по пътя към нас мога да чуя симфония на Бетовен от трясъците на колата по дупките
Ще се учудиш колко адаптивни са хората. Особено ако вървят по един и същи маршрут всеки ден, може да се каже, че “виждат” с краката си. Поне това ми е впечатлението за хората, работещи в Тенебрис (това е т.нар тъмен ресторант, който силно препоръчвам).
Иначе ми е адски болно за общото отношение към хора с нарушено зрение, придвижващите се с инвалидни колички и т.н. И не говоря само за ниво институции (където се отнасят с теб като егаси мрънкялника, ако вземеш да им посочиш, че е редно барем една рампа да сложат), но и чисто на всекидневно ниво с решенията, които правим като хора. Как един път не ни хрумна, че спирайки на тротоара, лишаваме човек с количка от възможност да се придвижи?
Ако искаш с нещо дребно да допринесеш, може да се ослушваш примерно за прожекциите за незрящи, които се случват в Дома на киното от време на време. Имат нужда ит помощ, за да качат стълбите и да се настанят в салона.
Аз завърших медицина преди 3г. От тогава рязко намаля слуха ми и общувам на тихо ,индивидуално от близка дистанция. Старая се да чета повече , контакта с пациенти и други лекари е труден. Компенсирам като се запознавам подробно с медицинската информация в документите и компютъра. Свалки/запознанства/социализиране са мъгла. Ако друг млад човек се е изпрявял пред подобно предизвикателство съм отворен за съвети. Живея в София.
Този човек съм сигурен, че доста добре може да им опише тротоарите.