Хр҃сто́съ въскре́се! Въи́стинѫ въскре́се! Днес не намерих време по-рано да седна. Кучето ми го налазиха кърлежи и цял Великден с това се разправям. Тази историйка ще е малко духовна и скучна, но се надявам да намери поне малко любов от читателите.
Предистория
Вие вярващи ли сте? Знам, на мен също ми е трудно да отговоря на този въпрос. Определено не съм някакъв мега вярващ поп, въпреки че вече стана ясно, че съм работил в Катедрала – [линк за предишната ми историйка](https://www.reddit.com/r/bulgaria/comments/12gmih4/неделна_история_за_бедните_студенти/?utm_source=share&utm_medium=web2x&context=3). Даже като бях по-малък това ми беше най-досадното нещо – нашите да ме замъкнат на някаква църква и там да ме карат да целувам икони и да оставям пари на тях. Ужасно! Ама че скапани църкви и традиции. Спрях да разсъждавам така след като умрях.
​
\*Умрял?! Кви ги блещи тоя пък сега\* си представям всеки излъгал се да чете тая историйка 😀 В действителност не съм умирал, но какво е когато ти спре сърцето? В ранните ми тийнейджърски години се наложи да мина през сърдечна операция. Това имам предвид. За да не изпадам в медицински терминологии – Трябваше да ми спрат сърцето за малко, за да закърпят нещо си там, някакъв дефект, с който съм се родил. Доста хора са ме питали какво е да минеш през такова нещо, какво си спомням? Всъщност – нищо. Абсолютно нищо. Черно безкрайно безвремие. Това си спомням. The abyss, бездната – буквално. Споменавам това, защото след тази случка си промених позицията за ходенето на църква. Възкръснах, но не точно, защото тъпите традиции да целувам икони и да оставям парички по тях си останаха тъпи и неспазени от мен. Осъзнах обаче, че само на тези духовни места, като отида се сучва да се връщам в онова черно безкрайно безвремие, което споменах от операцията. Днес ще ви разкажа за няколко такива места.
История
Първо ще ви върна в любимата ми Прага разбира се. Там, в този най-красив за мен град, където се извисяват величествени катедрали и замъци, се намира една сравнително малка и залепена до жилищна сграда Православна църква – Св.Св. Кирил и Методий. Интересното за нея е, че по време на ВСВ там е било последното убежище на двамата чехословашки агенти, които успешно ликвидират Райнхард Хайдрих – тогавашното главно немско SS заптие. Има много хубав [филм](https://www.imdb.com/title/tt0075019/) по темата, ако се чудите какво да гледате. Там в тая малка наглед църквичка беше последният път, в който се върнах към онова чувство, за което говоря в предисторията. Влязох привечер, след работа. Бях сам и се чувствах кофти, след някакви семейни драми с тогавашната ми приятелка. Нямаше никой, а аз просто си запалих свещичка. Седнах на една от пейчиците, затворих очи и в опита си да не мисля за нищо се озовах там. Черна бездна, буквално. Там нямаш сетива, нямаш усещания. Само едно реещо се съзнание. Трудно ми е да го опиша. Пред теб нищо, зад теб нищо, до теб нищо. Минават мисли през главата ти, но те са неща от сорта на “имам ли глава изобщо?”. Не знам колко време е минало, но се събудих рязко и с ръка обляна в засъхнал восък. Чувствах се странно добре – презареден някак си.
​
Подобно нещо се случи и в Католическият храм Karlskirche във Виена. Ще разкажа и за Виена някой път, но я споменавам, защото и там успях да изпадна в безвремието. Този път дори нямаше свещичка. Реално просто бях запленен от [красотата и мащабите на църквата](https://imgur.com/oZBxGQU). Направи ми впечатление, че имаше [символи](https://imgur.com/f8Ypw9w)от всички религии. Отидох там, отново сам. Просто стоях и се взирах в [гигантското огледално кълбо над главата ми](https://imgur.com/lFar8wZ) и пак се случи. Да не обяснявам пак. Черно, безкрайно и неизмеримо. Този път ме събуди една от жените, които поддържат мястото. Попита ме дали съм добре. Аз леко се смутих и само кимнах. После ми каза нещо друго на немски, което не разбрах, но след него последва топла усмивка и потупване по рамото и дори не си направих труда да казвам, че не разбирам. Просто станах, благодарих и си тръгнах. Пак се чувствах странно добре.
​
Поредна църква, този път Протестантска. Вече се намираме в Амстердам, а аз тогава бях с един специален човек. Може би и нея ще я спомена, когато разказвам за пътешествията из ниската земя. Тогава беше най-слабо, но го помня, защото е единственият път, когато не бях сам. Църквата мисля, че беше Dominicuskerk. Тя е построена като Католическа, но сега е Протестантска. Трябва да се консултирам с колегата Шкварек преди да пиша за църкви, за да не говоря глупости. Тогава за пръв път влязох в една от онези малки стаички, където католиците се изповядват на свещениците. От другата страна, обаче нямаше свещеник, а стоеше човекът с когото бях. В този случай не загубих усет за време и пространство, но пък когато излязохме от там, разговорът, който проведохме сякаш не се беше състоял. Или по-скоро все едно от стаичката излязоха други двама човека, като че ли част от нас си остана там да си говори още цяла вечност. Отново се чувствах презареден.
​
Последно! Този път Синагога. Дори нямам представа как попаднах там, честно. Будапеща, Унгария. Синагогата Dohány – най-голямата в Европа. Бях там по работа и една вечер не можех да заспя. Въртях се в леглото, но в крайна сметка просто реших да изляза. Airbnb-то ми беше близо до тази синагога. Тя беше затворена посред нощ, но аз успях да се промъкна в двора. Гледах интересно изписаните стени. Иврита винаги ми е бил интересен език, особено в начина си на изписване. Нямаше никой, а аз просто обикалях и се озъртах някой да не ме види. След няколко обиколки на Синагогата реших, че е време да се прибирам. Тръгнах да пресичам улицата заблеян някъде си и един маджарски бакшиш щеше да ме отнесе. Наби спирачки, показа се от прозореца и нещо се разкрещя на унгарски. Нищо не разбрах, но накрая посочи Синагогата, после посочи на горе и се прекръсти. Сигурно е имал предвид първо много поздрави за майка ми, после че Бог ме пази примерно, щом пресичам от към Синагогата. Накара ме да се замисля – какво предизвиква духовното у хората. Не спах тая вечер, прехвърлях си разни спомени, като тези, които ви описах по-горе и не стигнах до някакъв свръх поучителен извод.
Може би просто заспивам и сънувам странни сънища? Може би просто се филмирам. Може би съзнанието ми си играе някакви игрички. Може пък и наистина да изпадам в някаква духовна свързаност. Кой знае. Знам със сигурност само, че нещо се промени в мен, когато “Възкръснах” след операцията – намерих една утеха, спокойствие и нужда да посещавам храмове от време на време, но по един мой си начин. Едва ли някой от тук би дал шанс на църквите след тази историйка. Не това е целта ми реално. По-скоро с този разказ, се опитвам да кажа, че вярата и духовенството, поне за мен, не следват канони и традиции. Аз мисля, че всеки сам си намира това усещане по свой си начин. Дори да не е вярващ.
4 comments
От тук нататък пробвай да медитираш.Пак се изпада във безвремие.
Сблъсъкът със смъртността често води човека към религията. Нормално е. Човешко е. Трудно е да се представиш че утре може да не съществуваш, и след това нищо.
Вярващ съм, макар и да ми е трудно да структурирам начина, по който вярвам. Но не обичам църкви, поне не и нашите. Страшни са ми, а аз не се плаша лесно.
Приемам религията като инструмент за разбиране на света и вярвам, че накрая ще разбера дали съм бил на прав път или не.
Много интересно!
Приятно ми е да чуя за Прага. Очарован бях от този град, макар че бях там само за около 2 седмици. Доста се поразкарах из катедралите и аз обаче, харесваше ми как излизаш от метрото и както си ходиш изведнъш има едно паркче с една тиха катедрала и почти никого в или около нея. Седнах в една такава и аз – много приятно, спокойно чувство.
Но, по темата. Макар да нямам същото изживяване като теб, с клиничните обстоятелства, често имам такива мисли. Трудно ми беше да се примиря с факта, че един ден просто ще спра да съществувам. Страх ме беше и вероятно все още, до определена степен, ме е страх от него.
Но подобно на теб, открих малко нюанс когато се отзовах в един определен храм. При последното ми посещение на Япония, преди пандемията, най-накрая посетих Нишихонгуанг-джи в старата столица. И приятното на Японските храмове е, че няма някакви сериозни правила за това, какво трябва да правиш. Разбира се, трябва да се държиш добре, но като го имаме това на ум, можеш да седнеш на земята в една от залите и просто да си постоиш. И аз така направих този ден, защото навън беше дъжд а пък жилището ми бе надалеч. Седнах в храма на колене, чисто сам в една от залите, и затворих очи. И там, като чели за пръв път, се отзовах в подобно място. Без тегло, без зрение. Тъмнина, само, около мен. Но за разлика от блуждаещите ми мисли когато нарочно си мисля по темата, това си беше, ей така, непредизвикано. И за пръв път намерих един определен комфорт в това чувство. Сам, насред мрака, студеничко но… приятно. Като че ли нищо нямаше и нищо не се случва. Просто тишина. И съм си поседял, явно, защото отворих очи чак след около два часа, когато едни ученици, сигурно притеснени, дойдоха да ме събудят. И на един много лош английски (не да ги обиждам, даже се радвам, че децата се опитаха, така и трябва) се разбрахме, че просто съм “заспал”, а не ми трябва лекарска помощ, хаха.
Но не беше точно сън. Обикновено при сън, не усещаш липсата на мисъл. Там просто минава време и изведнъш си буден. Това? Това беше различно. Защото бях в това безтегловно, мрачно състояние като личност. И не мога много да си го обясня. Но знам, че го изживях. От тогава, когато си помисля по темата, си мисля “Ако това е смъртта, може би не е толкова лошо.” дори все още да ме е страх от нея.
Сигурен съм, че при мен не е същото, при положение че сърцето ми (за моя радост) не се е налагало да го спират. Но, може би има някаква допирна точка. Защото и на мен ми се случи в храм това. Просто в храм на няколко хиляди километра от Европа. И като за пръв път се почуствах малко по-готов да се смиря с факта, че един ден няма да бъда.
Благодаря, че сподели истроията си!