Тази книга ме привлича от много години с атрактивното си заглавие, висока репутация и една песен на Iron Maiden и може би поради високите си очаквания останах леко разочарован. Добра е, просто не ми е по вкуса.
Умберто Еко е философ преди всичко, затова и философските елементи (и аргументи) в творбата са изпипани до съвършенство. Противопоставя идеите на хуманизма срещу “средновековните” разбирания за ролята на човека в Божието творение. Всъщност смея да твърдя че целият сюжет представлява философски аргумент чрез който герои от XIVв. достигат до заключение което принадележи на втората половина на XIXв.: няма ред във вселената, но има научни закони; липсва критерии за обективна истина, но има жажда за познание; съвестта на разума не допуска намесата на Бог във наблюдаваните феномени, следователно съществуването на Божеството е въпрос на вяра а не на познание. Честна дума не намирам съществени разлики с аргументите на Ницше от “Веселата наука” (откъдето е известната фраза “Бог е мъртъв”), най-вече този че трябва да се присмиваме на, и заедно с, истината. Мотивът на слепият монах е да запази в тайна книга възхваляваща комедията, защото осъзнава че смеещият се човек е свободен от страха от Бога и смъртта които религията изисква от него. И също че сатирата и иронията са инстурментите на деконструкцията на всичко традиционно, свято и общоприето. Дори смята, че еретиците и сатаната са полезни и необходими за църквата и Бог, защото чрез техният грях се легитимира Божествената правда.
В апендиксът-есе накрая на книгата Еко обяснява че методът му на писане започва със “сътворението на света на романа”. И си личи. Атмосферата на манастира, описаните исторически събития и персонажи, стилът на разказвача, разговорите между героите относно книги, “съвременни” идеи и чужди земи. На места даже е прекалено, напирмер вниманието отделено на архитектурните детайли на манастира и пълното описание на лабиринта.
В художествено отношение обаче останах незадоволен. Има чудесни моменти като описанието на вратата на църквата, сънят на Адсо или нетрадиционното пресъздаване на половия контакт в кухнята чрез цитати от бибилията и средновековни текстове. Но общо взето детекстивският сюжет в стил “Шерлок Холмс” представлява едно сиво скеле което да задържи вниманието на читателя. Всички взаимоотношения между герои и събития са подчинени на интерпретациите на Уилиям и Адсо, което ги лишава от чисто човешката им стойност. Всяко действие е обяснено по логически път като един вид научно упражнение. Аз лично намирам това за скучно и неестествено. Мисля, че ако има естествени закони за човешкото действие те важат само на групово ниво и то винаги като вероятности. На нивото на кварките във физиката Нютоновите закони спират да важат и същото нещо се случва когато се опитваме да намерим причините за действията на отделните хора.
*”Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях.”*
Мнението ми за “Името на розата” трябваше да е дълго, много дълго. За жалост събитията в Русия объркаха плановете ми и цял ден следя какво се случва там. Изненадвам се, че все пак намерих време да напиша нещо. “Кланица Номер 5” ще трябва да почака, дано утре или другата седмица успея да напиша нещо и за книгата на Вонегът.
“Името на розата” бе увлекателна книга. Толкова много неща ми направиха впечатление.
В тази книга на Умберто Еко, като във повечето добри книги има няколко пласта. В други творби това не винаги ми е харесвало, някой пласт ми се струва излишен, някоя сюжетна линия скучна, в тази връзка направо получавам тикове всеки път като се сетя за “Парижките потайности”. Тук случаят не бе такъв – всичко ми беше интересно.
От борбата между религиозните / философските доктрини на най-висше клерикално ниво и схватката за власт между папата и императора, през борбите в самия манастир и малките тайни на всеки от монасите до криминалната история и любовната трагедия на Адсон.
И макар разказвачът да е Адсон, то истинският герой е Уилям, бившият инквизитор, сега натоварен с важна мисия да е емисар в предстояща важна църковна среща. По стечение на обстоятелствата, той е натоварен и с това да разкрие убийствата случващи се в манастира, където ще се проведе срещата.
При изграждането на образа на Уилям е използван един подход, на който не съм попадал от години и дори десетилетия. При него още в началото персонажът е показан в пълния си блясък, той е надарен с ум, знаещ, можещ, сигурен в себе си е, читателят няма как да не го хареса. Уилям още при пристигането си в манастира впечатлява монасите с това, че им казва къде да търсят избягалият кон, как изглежда добичето и чак как се казва – без дори някога да е виждал животното! Постепенно обаче при този подход героят започва да се спъва, да се проваля, постенено неговата трагедия се разкрива пред очите ни. Обикновено героят умира въпреки, че в началото ни е показан като почти непобедим. Едно време такива бяха някои от филмите, които даваха по телевизията, бях толкова малък, че дори не помня имената им, но вероятно са били екранизации на литературни класики. Добрите герои накрая се самоубиваха, загиваха в морето и т.н.
В “Името на розата” Уилям се проваля във всяка от мисиите си – срещата на клерикалите не минава никак добре, не успява да разкрие убиецът навреме, дори не смогва да го спре в лудостта му, когато маниакът подпалва целия манастир. В края на книгата разбираме, че Уилям умира няколко години по-късно при поредната чумна епидемия…
Днес сякаш мотивът за “провалящият се герой” не е много популярен. Друг подход е доста по-разпространен – слабият онеправдан немощен герой, тръгващ от низините, от изгореното си село, от собствената си мизерия и постигащ изкупление, отмъщение за неправдите, спасяващ принцесата накрая.
Във всички пластове на книгата присъства религиозната тема, дори и в забранената любов на послушника, който скоро ще стане истински монах. Няма да се спирам на това, тази книга само затвърди твърдите ми убеждения срещи институциализираната религия, догмите и предразсъдъците. Няма как да кажа каквото и да било добро за поповете и кладите, на които горят млади момичета, скришните библиотеки, в които крият книгите като в гробници и дори самата идея, че смехът е порок….
Ето няколко от любимите ми цитати:
*— Йоан Златоуст е казал, че Христос никога не се е смял*
*…*
*Това са словата, които според Амвросий били изречени от свети Лаврентий на скарата, когато приканил палачите да го обърнат на другата страна, както напомня и Пруденций в „Перистефанон“ — изрече Уилям с вид на светец. — Следователно свети Лаврентий е можел и да се смее, и да говори смешни неща, макар и за да унизи своите врагове.*
*— Което доказва, че смехът е нещо съвсем близко до смъртта и покварата на плътта — изръмжа Хорхе;*
*…*
*— Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.*
*Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза, както твърдяха лъжеапостолите, правосъдието Божие разполага с векове. И действайте бавно, постепенно. И най-вече не забравяйте това, дето ви е казвано неведнъж: да не се стига до осакатяване и смърт. Едно от благата, които тази процедура дава на престъпника, е той да предвкусва и очаква смъртта, но тя да не го споходи преди пълното му, доброволно и пречистващо го признание.*
*— Доброто за една книга е тя да бъде четена. Книгата е съставена от знаци, които говорят за други знаци, а те от своя страна говорят за нещата. Няма ли око, което да я чете, една книга си остава носителка на знаци, които не дават понятия, следователно тя е няма. Може би тази библиотека е била създадена, за да спаси книгите, които съдържа, но сега живее, за да ги погребе.*
*Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни.*
Бих желал да завърша моят коментар с огромното влияние на книгата на Умберто Еко.
Ясно е, че има филм направен по “Името на розата”, много книги са екранизирани, но по колко има направени компютърни игри? Да, има в момента една много популярна игра за Хари Потър, Властелинът на пръстените е отговорен за поне няколко игри, комикс героите също имат много игри (ако броим комиксите за книги). И май за други не се сещам – всичките тези игри са направени от големи студия, за да пожънат милиони и да яхнат вълната на популярността на съответното заглавие. За разлика от тях играта посветена на “Името на розата” е създадена още през 1987 от един човек, голям почитател на книгата. Носи името “La Abadía del Crimen”, за да не засегне авторските права на Умберто Еко. Създателят на играта Пако Менендез, макар да създава едва 3 игри през краткия си живот, се счита за един от най-добрите програмисти в Испания. Самоубива се през 1999 г., на едва 34 години. Това си е направо “история в историята”. Играта има съвременен безплатен римейк, наличен в Steam:
Отделно от споменатата игра, едва сега осъзнавам, че един страничен куест в Risen е вдъхновен от “Името на розата” – разследвате убийства на монаси в един манастир. Няма как да не е вдъхновен от романа!
Също така една от любимите ми електро-готик групи Qntal има песен, която се казва “Name Der Rose”, където се пее основно…на латински!
Освен това сега, след като съм прочел “Името на розата”, си мисля, че “Името ми е Червен” (2000) на турския писател Орхан Памук доста прилича на творбата на Еко. Отново имаме криминална / любовна история развиваща се на фона на религиозен спор и отново книги са замесени. В “Името на розата” въпросът е дали Исус е бил беден или не, а в “Името ми е Червен” е дали в книгите е позволено Пророкът да се изобразява реалистично или не. Памук неволно или нарочно “копира” Еко.
“Името на розата” излиза през 1980, не знаех, че това е дебютният роман на Умберто Еко и съм изненадан, че още първото му произведение е толкова силно. Вярвам, че книгата ще е интересна на читателите и след още много поколения, толкова е силна.
На мен ми е много трудна, не знам как сте я прочели.
3 comments
Тази книга ме привлича от много години с атрактивното си заглавие, висока репутация и една песен на Iron Maiden и може би поради високите си очаквания останах леко разочарован. Добра е, просто не ми е по вкуса.
Умберто Еко е философ преди всичко, затова и философските елементи (и аргументи) в творбата са изпипани до съвършенство. Противопоставя идеите на хуманизма срещу “средновековните” разбирания за ролята на човека в Божието творение. Всъщност смея да твърдя че целият сюжет представлява философски аргумент чрез който герои от XIVв. достигат до заключение което принадележи на втората половина на XIXв.: няма ред във вселената, но има научни закони; липсва критерии за обективна истина, но има жажда за познание; съвестта на разума не допуска намесата на Бог във наблюдаваните феномени, следователно съществуването на Божеството е въпрос на вяра а не на познание. Честна дума не намирам съществени разлики с аргументите на Ницше от “Веселата наука” (откъдето е известната фраза “Бог е мъртъв”), най-вече този че трябва да се присмиваме на, и заедно с, истината. Мотивът на слепият монах е да запази в тайна книга възхваляваща комедията, защото осъзнава че смеещият се човек е свободен от страха от Бога и смъртта които религията изисква от него. И също че сатирата и иронията са инстурментите на деконструкцията на всичко традиционно, свято и общоприето. Дори смята, че еретиците и сатаната са полезни и необходими за църквата и Бог, защото чрез техният грях се легитимира Божествената правда.
В апендиксът-есе накрая на книгата Еко обяснява че методът му на писане започва със “сътворението на света на романа”. И си личи. Атмосферата на манастира, описаните исторически събития и персонажи, стилът на разказвача, разговорите между героите относно книги, “съвременни” идеи и чужди земи. На места даже е прекалено, напирмер вниманието отделено на архитектурните детайли на манастира и пълното описание на лабиринта.
В художествено отношение обаче останах незадоволен. Има чудесни моменти като описанието на вратата на църквата, сънят на Адсо или нетрадиционното пресъздаване на половия контакт в кухнята чрез цитати от бибилията и средновековни текстове. Но общо взето детекстивският сюжет в стил “Шерлок Холмс” представлява едно сиво скеле което да задържи вниманието на читателя. Всички взаимоотношения между герои и събития са подчинени на интерпретациите на Уилиям и Адсо, което ги лишава от чисто човешката им стойност. Всяко действие е обяснено по логически път като един вид научно упражнение. Аз лично намирам това за скучно и неестествено. Мисля, че ако има естествени закони за човешкото действие те важат само на групово ниво и то винаги като вероятности. На нивото на кварките във физиката Нютоновите закони спират да важат и същото нещо се случва когато се опитваме да намерим причините за действията на отделните хора.
*”Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях.”*
Мнението ми за “Името на розата” трябваше да е дълго, много дълго. За жалост събитията в Русия объркаха плановете ми и цял ден следя какво се случва там. Изненадвам се, че все пак намерих време да напиша нещо. “Кланица Номер 5” ще трябва да почака, дано утре или другата седмица успея да напиша нещо и за книгата на Вонегът.
“Името на розата” бе увлекателна книга. Толкова много неща ми направиха впечатление.
В тази книга на Умберто Еко, като във повечето добри книги има няколко пласта. В други творби това не винаги ми е харесвало, някой пласт ми се струва излишен, някоя сюжетна линия скучна, в тази връзка направо получавам тикове всеки път като се сетя за “Парижките потайности”. Тук случаят не бе такъв – всичко ми беше интересно.
От борбата между религиозните / философските доктрини на най-висше клерикално ниво и схватката за власт между папата и императора, през борбите в самия манастир и малките тайни на всеки от монасите до криминалната история и любовната трагедия на Адсон.
И макар разказвачът да е Адсон, то истинският герой е Уилям, бившият инквизитор, сега натоварен с важна мисия да е емисар в предстояща важна църковна среща. По стечение на обстоятелствата, той е натоварен и с това да разкрие убийствата случващи се в манастира, където ще се проведе срещата.
При изграждането на образа на Уилям е използван един подход, на който не съм попадал от години и дори десетилетия. При него още в началото персонажът е показан в пълния си блясък, той е надарен с ум, знаещ, можещ, сигурен в себе си е, читателят няма как да не го хареса. Уилям още при пристигането си в манастира впечатлява монасите с това, че им казва къде да търсят избягалият кон, как изглежда добичето и чак как се казва – без дори някога да е виждал животното! Постепенно обаче при този подход героят започва да се спъва, да се проваля, постенено неговата трагедия се разкрива пред очите ни. Обикновено героят умира въпреки, че в началото ни е показан като почти непобедим. Едно време такива бяха някои от филмите, които даваха по телевизията, бях толкова малък, че дори не помня имената им, но вероятно са били екранизации на литературни класики. Добрите герои накрая се самоубиваха, загиваха в морето и т.н.
В “Името на розата” Уилям се проваля във всяка от мисиите си – срещата на клерикалите не минава никак добре, не успява да разкрие убиецът навреме, дори не смогва да го спре в лудостта му, когато маниакът подпалва целия манастир. В края на книгата разбираме, че Уилям умира няколко години по-късно при поредната чумна епидемия…
Днес сякаш мотивът за “провалящият се герой” не е много популярен. Друг подход е доста по-разпространен – слабият онеправдан немощен герой, тръгващ от низините, от изгореното си село, от собствената си мизерия и постигащ изкупление, отмъщение за неправдите, спасяващ принцесата накрая.
Във всички пластове на книгата присъства религиозната тема, дори и в забранената любов на послушника, който скоро ще стане истински монах. Няма да се спирам на това, тази книга само затвърди твърдите ми убеждения срещи институциализираната религия, догмите и предразсъдъците. Няма как да кажа каквото и да било добро за поповете и кладите, на които горят млади момичета, скришните библиотеки, в които крият книгите като в гробници и дори самата идея, че смехът е порок….
Ето няколко от любимите ми цитати:
*— Йоан Златоуст е казал, че Христос никога не се е смял*
*…*
*Това са словата, които според Амвросий били изречени от свети Лаврентий на скарата, когато приканил палачите да го обърнат на другата страна, както напомня и Пруденций в „Перистефанон“ — изрече Уилям с вид на светец. — Следователно свети Лаврентий е можел и да се смее, и да говори смешни неща, макар и за да унизи своите врагове.*
*— Което доказва, че смехът е нещо съвсем близко до смъртта и покварата на плътта — изръмжа Хорхе;*
*…*
*— Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.*
*Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза, както твърдяха лъжеапостолите, правосъдието Божие разполага с векове. И действайте бавно, постепенно. И най-вече не забравяйте това, дето ви е казвано неведнъж: да не се стига до осакатяване и смърт. Едно от благата, които тази процедура дава на престъпника, е той да предвкусва и очаква смъртта, но тя да не го споходи преди пълното му, доброволно и пречистващо го признание.*
*— Доброто за една книга е тя да бъде четена. Книгата е съставена от знаци, които говорят за други знаци, а те от своя страна говорят за нещата. Няма ли око, което да я чете, една книга си остава носителка на знаци, които не дават понятия, следователно тя е няма. Може би тази библиотека е била създадена, за да спаси книгите, които съдържа, но сега живее, за да ги погребе.*
*Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни.*
Бих желал да завърша моят коментар с огромното влияние на книгата на Умберто Еко.
Ясно е, че има филм направен по “Името на розата”, много книги са екранизирани, но по колко има направени компютърни игри? Да, има в момента една много популярна игра за Хари Потър, Властелинът на пръстените е отговорен за поне няколко игри, комикс героите също имат много игри (ако броим комиксите за книги). И май за други не се сещам – всичките тези игри са направени от големи студия, за да пожънат милиони и да яхнат вълната на популярността на съответното заглавие. За разлика от тях играта посветена на “Името на розата” е създадена още през 1987 от един човек, голям почитател на книгата. Носи името “La Abadía del Crimen”, за да не засегне авторските права на Умберто Еко. Създателят на играта Пако Менендез, макар да създава едва 3 игри през краткия си живот, се счита за един от най-добрите програмисти в Испания. Самоубива се през 1999 г., на едва 34 години. Това си е направо “история в историята”. Играта има съвременен безплатен римейк, наличен в Steam:
[https://store.steampowered.com/app/474030/The_Abbey_of_Crime_Extensum/](https://store.steampowered.com/app/474030/The_Abbey_of_Crime_Extensum/)
Отделно от споменатата игра, едва сега осъзнавам, че един страничен куест в Risen е вдъхновен от “Името на розата” – разследвате убийства на монаси в един манастир. Няма как да не е вдъхновен от романа!
Също така една от любимите ми електро-готик групи Qntal има песен, която се казва “Name Der Rose”, където се пее основно…на латински!
[https://www.youtube.com/watch?v=CSDBaw0i8oM](https://www.youtube.com/watch?v=CSDBaw0i8oM)
Освен това сега, след като съм прочел “Името на розата”, си мисля, че “Името ми е Червен” (2000) на турския писател Орхан Памук доста прилича на творбата на Еко. Отново имаме криминална / любовна история развиваща се на фона на религиозен спор и отново книги са замесени. В “Името на розата” въпросът е дали Исус е бил беден или не, а в “Името ми е Червен” е дали в книгите е позволено Пророкът да се изобразява реалистично или не. Памук неволно или нарочно “копира” Еко.
“Името на розата” излиза през 1980, не знаех, че това е дебютният роман на Умберто Еко и съм изненадан, че още първото му произведение е толкова силно. Вярвам, че книгата ще е интересна на читателите и след още много поколения, толкова е силна.
На мен ми е много трудна, не знам как сте я прочели.