Много свежа книга, за мен четенето и беше едно ободряващо упражнение.
За съжаление няма как да говорим за нея без да навлезем в един деликатен исторически спор. Прието е че жертвите на бомбандировките над Дрезден са “само” 25-30 хил., не 135 хил. както Вонегът е смятал. В книгата градът е описан като “…an open city. It is undefended, and contains no war industries or troop concentrations of any importance.” В действителност е невъзможно в един от най-големите немски градове по време на война да няма военнопромишлени заводи. До Февруари 1945та градът става важен център за реорганизацията на немски военни части и придвижването им между западният и източният фронт. Също трябва да се отбележи, че през ключовият период между декември 1944-май 1945 се водят най-интензивните и жестоки битки от цялата война: и двете страни хвърлят всички ресурси в едно последно усилие. От друга страна, стратегията на западните съюзници да унищожат сградният фонд на Германия и морала на немския народ чрез подобни масови бомбандировки е по-скоро неуспешна. Унищожаването на индустриалните заводи в рурската облас се оказва много по-полезно от изпепеляването на Берлин.
Както и да е, не четем художествена литература за да учим история. Структурата на сюжета е много оригинална. Разказ в разказа и “пътуване във времето” което позволява на автора да сменя една сцена с друга без хабер да си няма за хронологичният ред на събитията. Тоест, романа е написан като за Тралфамадорци:
We read them all at once, not one after the other. There isn’t any particular relationship between all the messages, except that the author has chosen them carefully, so that, when seen all at once, they produce an image of life that is beautiful and surprising and deep. There is no beginning, no middle, no end, no suspense, no moral, no causes, no effects. What we love in our books are the depths of many marvellous moments seen all at one time.
Това е може би любимият ми параграф, съдържа в себе си цяла литературна философия.
Като много други Американски автори от неговата епоха, Вонегът избира травмата от войната като главна тема. Художественият разкавач и главният герой са психически разстроени от преживяното деситилетия след събитията. Първият е алкохолик и намира за невъзможно да опише директно събитията на които е бил свидетел. Били Пилгрим е лишен от възможността да се наслаждава на живота. Жени се за пари за грозна жена която не обича, защото му е все тая. Живее всеки ден на автопилот. След като е видял толкова смърт през войната, фактът че е единственият оцелял от самолетна катастрофа и че жена му умира опитвайки се да стигне до болницата не му правят външно впечетлание. Вътрешно полудява, и започва да си измисля извънземни. Всъщност няма значение дали извънземните са “истински” или не, важното е че възгледът им за времето и смъртта е начин за преодоляване на скръбта и Пилгрим смята за свой дълг да го сподели с останалото човечество. В послената сцена от живота му (която най-вероятно е измислена) той се е превърнал в нещо като религиозен лидер, като Американските духовници-суперзвезди или Рон Хъбард.
Хуморът на книгата е страхотен, политическата сатира е на ниво въпреки че е твърде “лява”. Например дървото което ражда долари и диаманти и се напоява от кръвта на хората които се убиват взаимно за да стигнат до него. Нацистът Кампбел който се опитва да убеди американските военнопленици да се бият срещу СССР защото и без това рано или късно ще трябва да воюват срещу комунистите, и импотентният отговор на Дерби в който Американските идеали (свобода, демокрация, справедливост) отекват глухо в стените на кланницата. Раздробяването на САЩ на двайсетина държави, за да не представлява заплаха за световният мир. Намирам всичко това за забавно, и едновременно с това съм политически враждебен към тези социалистически клишета.
*И даже войните да не идваха като ледници, познатата стара приятелка смъртта пак ще идва.*
Тази книга не трябваше да я чета след “Името на розата”. Установил съм, че между някои книги е нужен преходен период, така както някои видове бири не трябва да ги пия веднага една след друга. Книгата е добра, но може би щях да я оценя повече при други обстоятелства, което ще се случи в бъдеще – защото вече съм си я намерил и на английски 🙂
Напомни ми за поне две други книги, които съм чел в миналото. Едната разбира се е “Параграф 22”, но в “Кланица 5” хуморът е по-мрачен и понякога доста тъжен, а абсурдите са на едно по-високо ниво, дори само заради “летяща чиния от Тралфамадор”.
*Когато един тралфамадорец види труп, единственото нещо, което си мисли е, че точно в този момент мъртвият е в лошо състояние, но че същият човек се чувствал много добре в други моменти.*
*Били стоеше така учтиво, давайки на стрелеца още една възможност. Според неговите объркани схващания за правилата на войната, на всеки стрелец трябва да се даде възможност да опита втори път.*
*Петима немски войници, с полицейско куче на каишка, гледаха към коритото на потока. Сините очи на войниците бяха изпълнени с неясното любопитство на цивилни хора. Защо ли един американец се опитва да убие друг американец, толкова далеч от родината им, и защо жертвата се смее.*
Две изречения пък ми напомниха за един добре забравен любим роман. Хм, какво нещо е паметта – две несвързани изречения и хоп, нещо изскача от миналото. Това случайно съвпадение изглежда дори още по-интересно на фона на описаното в книгата – за прескачанията във времето / спомените на Били Пилгрим.
*„Време е да тръгваме, момичета“ — казвах аз. И си тръгвахме.*
А това по памет е моментa от “Американска нощ” (1972), с който се върза. Двамата герои се намъкват в чужда хотелска стая и правят секс. След като свършват виждат, че на пода е оставена кошница с бебе, което спи. “Да се махаме” (казва жената). И се махнахме.
Както и да е, “Параграф 22” и “Американска нощ” вероятно ще са следващи мои предложения за месечното четене.
“Кланица номер 5” е анти-военна книга, и няма как и да бъде иначе в предвид, че е писана, във време, в което споменът за Втората световна е все още много силен, ама света си има вече и една друга война – тази във Виетнам.
Пацифизмът на книгата си личи дори, и когато говори за кръстоносните походи, на които се дължи подзагвалието ѝ “Кръстоносният поход на децата”.
*Какъв бе общият резултат от тези борби? Европа похаби милиони от своите съкровища и кръвта на два милиона от своите хора; а шепа свадливи рицари задържаха Палестина в свое владение в продължение на около сто години.*
Как са се променили хората за няколко десетилетия, наскоро четох в едно българско списание възхваляваща статия за кръстоносните походи. Един текст, на който вероятно Вонегът би повдигнал очудено вежди…
Още анти-военни цитати:
*Казал съм на синовете си, че в никакъв случай не трябва да участват в кланета и че новини за кланета на врагове не трябва да ги изпълват със задоволство или радост.*
*Казал съм им също да не работят за компании, които произвеждат машини за клане, и да показват презрение към хора, които смятат, че ние имаме нужда от такива машини.*
Завършвам мнението ми за книгата с един от най-любимите ми цитати. Той не е анти-военен, не е дълбоко философски (а, може би е – предвид днешата мания по смартфоните). Той е смешен и глуповат:
*По това време бяхме федералисти за Обединения свят. Не знам какви сме сега. Предполагам — телефонисти. Много говорим по телефона, аз поне го правя, късно нощем.*
2 comments
Много свежа книга, за мен четенето и беше едно ободряващо упражнение.
За съжаление няма как да говорим за нея без да навлезем в един деликатен исторически спор. Прието е че жертвите на бомбандировките над Дрезден са “само” 25-30 хил., не 135 хил. както Вонегът е смятал. В книгата градът е описан като “…an open city. It is undefended, and contains no war industries or troop concentrations of any importance.” В действителност е невъзможно в един от най-големите немски градове по време на война да няма военнопромишлени заводи. До Февруари 1945та градът става важен център за реорганизацията на немски военни части и придвижването им между западният и източният фронт. Също трябва да се отбележи, че през ключовият период между декември 1944-май 1945 се водят най-интензивните и жестоки битки от цялата война: и двете страни хвърлят всички ресурси в едно последно усилие. От друга страна, стратегията на западните съюзници да унищожат сградният фонд на Германия и морала на немския народ чрез подобни масови бомбандировки е по-скоро неуспешна. Унищожаването на индустриалните заводи в рурската облас се оказва много по-полезно от изпепеляването на Берлин.
Както и да е, не четем художествена литература за да учим история. Структурата на сюжета е много оригинална. Разказ в разказа и “пътуване във времето” което позволява на автора да сменя една сцена с друга без хабер да си няма за хронологичният ред на събитията. Тоест, романа е написан като за Тралфамадорци:
We read them all at once, not one after the other. There isn’t any particular relationship between all the messages, except that the author has chosen them carefully, so that, when seen all at once, they produce an image of life that is beautiful and surprising and deep. There is no beginning, no middle, no end, no suspense, no moral, no causes, no effects. What we love in our books are the depths of many marvellous moments seen all at one time.
Това е може би любимият ми параграф, съдържа в себе си цяла литературна философия.
Като много други Американски автори от неговата епоха, Вонегът избира травмата от войната като главна тема. Художественият разкавач и главният герой са психически разстроени от преживяното деситилетия след събитията. Първият е алкохолик и намира за невъзможно да опише директно събитията на които е бил свидетел. Били Пилгрим е лишен от възможността да се наслаждава на живота. Жени се за пари за грозна жена която не обича, защото му е все тая. Живее всеки ден на автопилот. След като е видял толкова смърт през войната, фактът че е единственият оцелял от самолетна катастрофа и че жена му умира опитвайки се да стигне до болницата не му правят външно впечетлание. Вътрешно полудява, и започва да си измисля извънземни. Всъщност няма значение дали извънземните са “истински” или не, важното е че възгледът им за времето и смъртта е начин за преодоляване на скръбта и Пилгрим смята за свой дълг да го сподели с останалото човечество. В послената сцена от живота му (която най-вероятно е измислена) той се е превърнал в нещо като религиозен лидер, като Американските духовници-суперзвезди или Рон Хъбард.
Хуморът на книгата е страхотен, политическата сатира е на ниво въпреки че е твърде “лява”. Например дървото което ражда долари и диаманти и се напоява от кръвта на хората които се убиват взаимно за да стигнат до него. Нацистът Кампбел който се опитва да убеди американските военнопленици да се бият срещу СССР защото и без това рано или късно ще трябва да воюват срещу комунистите, и импотентният отговор на Дерби в който Американските идеали (свобода, демокрация, справедливост) отекват глухо в стените на кланницата. Раздробяването на САЩ на двайсетина държави, за да не представлява заплаха за световният мир. Намирам всичко това за забавно, и едновременно с това съм политически враждебен към тези социалистически клишета.
*И даже войните да не идваха като ледници, познатата стара приятелка смъртта пак ще идва.*
Тази книга не трябваше да я чета след “Името на розата”. Установил съм, че между някои книги е нужен преходен период, така както някои видове бири не трябва да ги пия веднага една след друга. Книгата е добра, но може би щях да я оценя повече при други обстоятелства, което ще се случи в бъдеще – защото вече съм си я намерил и на английски 🙂
Напомни ми за поне две други книги, които съм чел в миналото. Едната разбира се е “Параграф 22”, но в “Кланица 5” хуморът е по-мрачен и понякога доста тъжен, а абсурдите са на едно по-високо ниво, дори само заради “летяща чиния от Тралфамадор”.
*Когато един тралфамадорец види труп, единственото нещо, което си мисли е, че точно в този момент мъртвият е в лошо състояние, но че същият човек се чувствал много добре в други моменти.*
*Били стоеше така учтиво, давайки на стрелеца още една възможност. Според неговите объркани схващания за правилата на войната, на всеки стрелец трябва да се даде възможност да опита втори път.*
*Петима немски войници, с полицейско куче на каишка, гледаха към коритото на потока. Сините очи на войниците бяха изпълнени с неясното любопитство на цивилни хора. Защо ли един американец се опитва да убие друг американец, толкова далеч от родината им, и защо жертвата се смее.*
Две изречения пък ми напомниха за един добре забравен любим роман. Хм, какво нещо е паметта – две несвързани изречения и хоп, нещо изскача от миналото. Това случайно съвпадение изглежда дори още по-интересно на фона на описаното в книгата – за прескачанията във времето / спомените на Били Пилгрим.
*„Време е да тръгваме, момичета“ — казвах аз. И си тръгвахме.*
А това по памет е моментa от “Американска нощ” (1972), с който се върза. Двамата герои се намъкват в чужда хотелска стая и правят секс. След като свършват виждат, че на пода е оставена кошница с бебе, което спи. “Да се махаме” (казва жената). И се махнахме.
Както и да е, “Параграф 22” и “Американска нощ” вероятно ще са следващи мои предложения за месечното четене.
“Кланица номер 5” е анти-военна книга, и няма как и да бъде иначе в предвид, че е писана, във време, в което споменът за Втората световна е все още много силен, ама света си има вече и една друга война – тази във Виетнам.
Пацифизмът на книгата си личи дори, и когато говори за кръстоносните походи, на които се дължи подзагвалието ѝ “Кръстоносният поход на децата”.
*Какъв бе общият резултат от тези борби? Европа похаби милиони от своите съкровища и кръвта на два милиона от своите хора; а шепа свадливи рицари задържаха Палестина в свое владение в продължение на около сто години.*
Как са се променили хората за няколко десетилетия, наскоро четох в едно българско списание възхваляваща статия за кръстоносните походи. Един текст, на който вероятно Вонегът би повдигнал очудено вежди…
Още анти-военни цитати:
*Казал съм на синовете си, че в никакъв случай не трябва да участват в кланета и че новини за кланета на врагове не трябва да ги изпълват със задоволство или радост.*
*Казал съм им също да не работят за компании, които произвеждат машини за клане, и да показват презрение към хора, които смятат, че ние имаме нужда от такива машини.*
Завършвам мнението ми за книгата с един от най-любимите ми цитати. Той не е анти-военен, не е дълбоко философски (а, може би е – предвид днешата мания по смартфоните). Той е смешен и глуповат:
*По това време бяхме федералисти за Обединения свят. Не знам какви сме сега. Предполагам — телефонисти. Много говорим по телефона, аз поне го правя, късно нощем.*