*И като се беше самоубил така за мен, той беше спасил и себе си.*
“Дневник намерен във вана” е странна книга. Тя не прилича на останалите творби на Станислав Лем и напълно осъзнавам, че ако я бях прочел в по-ранен период от моя живот, най-вероятно нямаше да я харесам. “Соларис”, “Звездни дневници”, дори “Сенна хрема” – това са все заглавния, които силно ме впечатлиха като младеж. Струва ми се обаче, че “Дневник намерен във вана” трудно би била осмислена от младежи. Човек трябва малко да е поучукан от живота, да е придобил известна доза цинизъм, за да седне да чете тази книга.
Като бележка под линия искам да отбележа, че е интересно, че книгата на Лем се падна за обсъждане в един месец заедно с “Цветя за Алджъртън”. И в двете несъществуващите в речника думи са много важна част от инструментариума на автора. В “Алджъртън” погрешното, малоумно изписване на цели изречения и глави има за цел да покаже интелектуалното ниво на главния герой Чарли, докато във “Дневника” Станислав Лем е измислил цял нов речник с несъществуващи понятия, за да покаже абсурдната институция на Зданието, в което главният герой се лута търсейки Инструкцията за своята Мисия. В този ред на мисли, едно голямо браво за Силвия Борисова, преводач на изданието от 2020 на издателство “Колибри”. Не знам дали въобще тази книга има по-стар превод на български, няма да се очудя, ако това е първият – толкова ми се вижда трудна. Между другото, ако може да вярваме на Wikipedia, има още 4-5 произведения на Лем, които не са издавани на български. “Гласът на бога” звучи интересно. Какви ли чудеса съдържа?
Но да се върна на превода. Агентуристика, шифромантика, криптохипика, провокаторика, съспекткланцибистичен ум … Трябва да си наистина много добър преводач, за да преведеш несъществуваща полска дума в несъществуваща българска и то така, че за читателя, поне в повечето случаи да е ясно за какво става на въпрос.
Втора забележка под линия. Защо толкова много книги не започват директно с разказването на историята? Отледя се време, понякога дори цяла глава, за да ни се разкаже как тази история е някакъв намерен стар текст. Откакто активно участвам в обсъжданията, поне две-три такива книги са минали през литературния клуб. Ето как почва “Лолита”:
„Лолита, или Изповед на един светлокож вдовец“: такова беше двойното заглавие на странния текст, получен от автора на тази бележка, която сега го оглавява.
В “Името на розата” на дълко и на широко ни се обяснява как това всъщност е дълго търсен стар текст на средновековен монах.
“Записки от подземието” също попада в тази категория.
“Дневник намерен вана” буквално започва с това как този разказ в намерен във разкопана при археологически разкопки вана.
Даже помня някаква фантастика, където разказът е декодиран от навита на руло древна медна жица, за която едва след десетилетия и напредването на науката, е установено, че е вид магнетофонна лента.
Това някаква мода ли е било сред писателите? Или е отглас от късното средновековие и ранния Ренесанс, когато е било почти задължително да представяш написаното от теб като писание на някой друг…иначе си можел да свършиш на кладата.
В “Дневник намерен във вана” на практика няма разказ, поне не типичен такъв. Сцените се сменят една след друга, без да се развива действието. По това тази книга много повече прилича на сън/кошмар. Има нещо като завръзка – героят е призован да се присъдини към Зданието, където ще получи секретна мисия и ще се бори срещу Антизданието. От тук нататък той тича по етажи, влиза в различни стаи, канцеларии, тайни помещения, говори с ръководители, шпиони, анти-шпиони, военни свешеници в опит да разбере каква точно е Мисията му. Попада в престрелки, хора се самоубиват, а в следващият момент просто му дават купони за обяд в някой от столовете на Зданието. Не може да се измъкне навън, спи в банята.
Вероятно “Дневник намерен във вана” може да мине за анти-утопия, например за всесилната бюрокрация превръщаща всичко в абсурд. За мен това обаче бе някакси нашенска, позната, източно-европейска, дълбоко славянска, близка и донякъде “обичана” анти-утопия (в смисъл на “обич” изпитвана от жертвата към насилника описвана обикновено с думите “поне знам какво мога да очаквам”).
Много анти-утопии съм прочел, при много от тях съм настръхвал, но всички те са ми били в малка или в по-голяма степен студено-чужни. “1984”, “Прекрасният нов свят”, “Фермата на животните”, “451 градуса по Фаренхайт” са били по-скоро изчистени от дребни житейстки подробности, студени предупреждения за по-близкото или по-далечното бъдеще. “Дневникът” е като нещо познато тук и сега. Абсурдът внезапно преминава в пълни битовизми и обратно.
Ето един такъв момент – запоят с още няколко … шпиони ? анти-шпиони ? анти-анти-шпиони ?
*…обясни ми снизходително дебелият професор. – Впрочем сега никаква водка. Коняче, сладко винце, аракче … такива неща. Мозъчните гънки трябва да се плакнат, та по-добре да работят…*
*Бутилката започна да обикаля масата. Отпивано с благоговение, благородното питие бързо оправяше настроението, поспаднало след неотдавнашните преживявания.*
*…*
*- Го… спода! За Ключаря! За пор… тиера наш! Да живей крематорът! Да живей запоят! – врещеше някой изпод масата.*
*- Да! Да живей!*
*- Не спирай!*
*- До дъно!*
*- С краставичка! – дереше се нестройният хор.*
Ами какво да кажа за абсурдният момент, в който героят попада в една стая с млада, около шеснайсет годишна девойка нарочно поставена за него там (тест? проверка? награда? отвличане на вниманието от Мисията?) ? Той не превъзмогва (човешкото в?) себе си и си тръгва без да я насили, но Станислав Лем е добавил един дребен детайл в цялата сцена, който е толкова дребнаво-глупаво-битов, че за мен поставянето му там граничи с гениалност. Това ми напомни за някакъв известен художник, мисля че беше сюреалист, който в своя мацаница..исках да кажа картина, залепва изрезка от вестник и изведнъж цялата творба започва да изглежда по друг начин.
*Това е оня следовател – мина ми през горящата ми глава, – той ще ми я е подхвърлил, как иначе, познах лъва по ноктите! Значи не! – казах си твърдо. – Никакво под полата, нищо коварно и страхливо-злодейско! Очи в очи – и целувка, обаче целувка сатанинска, гръм и мълния, кръв, предизвикателство, бруталност и ужас! Зъбите стържат в зъби! Парченца! Поход! Така ще стане! И се наведох над нея, но нещо не беше наред.*
*Край, провалих се. Бавно, сантиметър по сантиметът се изправих, машинално отупвайки колене. Да, това беше краят. Шеснайсет години, девица, плаха, бяла като сняг… Като сняг? Като извара!!*
*На излизане погледнах от вратата към нея. Успокоена, дъвчеше нещо. Дори държеше скрито в дланта парче маслена кифла, скрила го е, когато се приближих към нея. Искала е да ме улесни, а аз… Боже…*
*Добре поне, че всичко мина без думи. Затворих вратата и тръгнах колкото може по-безшумно. Подлец… подлец… Някъде стреляха.*
За малко героят да изнасили млада девойка, а сцената завършва с това, че тя държи…кифла! Такива глупаво-генилни детайни не би си позволил да сложи в свое произвдение нито Джордж Оруел, нито който и да било друг автор на зловещи сиви анти-утопии. Определено това е полъх на сюреализъм, един жанр, който по-скоро харесвам.
“Дневник намерен във вана” е писан през 1960 и се чудя как комунистическата цензура го е допуснала до издаване. И не само заради пиянските моменти и покварата. В книгата липсва добрият герой, в който компартията да се припознае и който може и да загуби битката, но поне се е борил за един добър идеал (като Уинстън Смит от “1984” например). За пореден път се изненадвам как по времето на “развития социализъм” в страни като Полша, Чехословакия, дори Унгария са излизали произведения, които в България никога не биха били допуснати (нека си спомним само как първото показване на пиесата “Аз бях той” на Георги Марков е прекратено и още същият ден той бяга от България). Не само книги, на прима виста се сещам дори и за един филм от 60-те години, който мисля че беше от чешки режисьор, и който не само в “социалистическа” България биха го забранили, дори днес в “демократична” България “патриотите” биха му скочили. Та, от “развит социализъм” до “развит социализъм” явно е имало разлика. Това е друга причина поради, която толкова харесах “Дневник намерен във вана”. Това е прозорец към едно творческо време, което е можело да бъде в България, но не е било, но пък е било другаде зад Желязната завеса.
1 comment
*И като се беше самоубил така за мен, той беше спасил и себе си.*
“Дневник намерен във вана” е странна книга. Тя не прилича на останалите творби на Станислав Лем и напълно осъзнавам, че ако я бях прочел в по-ранен период от моя живот, най-вероятно нямаше да я харесам. “Соларис”, “Звездни дневници”, дори “Сенна хрема” – това са все заглавния, които силно ме впечатлиха като младеж. Струва ми се обаче, че “Дневник намерен във вана” трудно би била осмислена от младежи. Човек трябва малко да е поучукан от живота, да е придобил известна доза цинизъм, за да седне да чете тази книга.
Като бележка под линия искам да отбележа, че е интересно, че книгата на Лем се падна за обсъждане в един месец заедно с “Цветя за Алджъртън”. И в двете несъществуващите в речника думи са много важна част от инструментариума на автора. В “Алджъртън” погрешното, малоумно изписване на цели изречения и глави има за цел да покаже интелектуалното ниво на главния герой Чарли, докато във “Дневника” Станислав Лем е измислил цял нов речник с несъществуващи понятия, за да покаже абсурдната институция на Зданието, в което главният герой се лута търсейки Инструкцията за своята Мисия. В този ред на мисли, едно голямо браво за Силвия Борисова, преводач на изданието от 2020 на издателство “Колибри”. Не знам дали въобще тази книга има по-стар превод на български, няма да се очудя, ако това е първият – толкова ми се вижда трудна. Между другото, ако може да вярваме на Wikipedia, има още 4-5 произведения на Лем, които не са издавани на български. “Гласът на бога” звучи интересно. Какви ли чудеса съдържа?
Но да се върна на превода. Агентуристика, шифромантика, криптохипика, провокаторика, съспекткланцибистичен ум … Трябва да си наистина много добър преводач, за да преведеш несъществуваща полска дума в несъществуваща българска и то така, че за читателя, поне в повечето случаи да е ясно за какво става на въпрос.
Втора забележка под линия. Защо толкова много книги не започват директно с разказването на историята? Отледя се време, понякога дори цяла глава, за да ни се разкаже как тази история е някакъв намерен стар текст. Откакто активно участвам в обсъжданията, поне две-три такива книги са минали през литературния клуб. Ето как почва “Лолита”:
„Лолита, или Изповед на един светлокож вдовец“: такова беше двойното заглавие на странния текст, получен от автора на тази бележка, която сега го оглавява.
В “Името на розата” на дълко и на широко ни се обяснява как това всъщност е дълго търсен стар текст на средновековен монах.
“Записки от подземието” също попада в тази категория.
“Дневник намерен вана” буквално започва с това как този разказ в намерен във разкопана при археологически разкопки вана.
Даже помня някаква фантастика, където разказът е декодиран от навита на руло древна медна жица, за която едва след десетилетия и напредването на науката, е установено, че е вид магнетофонна лента.
Това някаква мода ли е било сред писателите? Или е отглас от късното средновековие и ранния Ренесанс, когато е било почти задължително да представяш написаното от теб като писание на някой друг…иначе си можел да свършиш на кладата.
В “Дневник намерен във вана” на практика няма разказ, поне не типичен такъв. Сцените се сменят една след друга, без да се развива действието. По това тази книга много повече прилича на сън/кошмар. Има нещо като завръзка – героят е призован да се присъдини към Зданието, където ще получи секретна мисия и ще се бори срещу Антизданието. От тук нататък той тича по етажи, влиза в различни стаи, канцеларии, тайни помещения, говори с ръководители, шпиони, анти-шпиони, военни свешеници в опит да разбере каква точно е Мисията му. Попада в престрелки, хора се самоубиват, а в следващият момент просто му дават купони за обяд в някой от столовете на Зданието. Не може да се измъкне навън, спи в банята.
Вероятно “Дневник намерен във вана” може да мине за анти-утопия, например за всесилната бюрокрация превръщаща всичко в абсурд. За мен това обаче бе някакси нашенска, позната, източно-европейска, дълбоко славянска, близка и донякъде “обичана” анти-утопия (в смисъл на “обич” изпитвана от жертвата към насилника описвана обикновено с думите “поне знам какво мога да очаквам”).
Много анти-утопии съм прочел, при много от тях съм настръхвал, но всички те са ми били в малка или в по-голяма степен студено-чужни. “1984”, “Прекрасният нов свят”, “Фермата на животните”, “451 градуса по Фаренхайт” са били по-скоро изчистени от дребни житейстки подробности, студени предупреждения за по-близкото или по-далечното бъдеще. “Дневникът” е като нещо познато тук и сега. Абсурдът внезапно преминава в пълни битовизми и обратно.
Ето един такъв момент – запоят с още няколко … шпиони ? анти-шпиони ? анти-анти-шпиони ?
*…обясни ми снизходително дебелият професор. – Впрочем сега никаква водка. Коняче, сладко винце, аракче … такива неща. Мозъчните гънки трябва да се плакнат, та по-добре да работят…*
*Бутилката започна да обикаля масата. Отпивано с благоговение, благородното питие бързо оправяше настроението, поспаднало след неотдавнашните преживявания.*
*…*
*- Го… спода! За Ключаря! За пор… тиера наш! Да живей крематорът! Да живей запоят! – врещеше някой изпод масата.*
*- Да! Да живей!*
*- Не спирай!*
*- До дъно!*
*- С краставичка! – дереше се нестройният хор.*
Ами какво да кажа за абсурдният момент, в който героят попада в една стая с млада, около шеснайсет годишна девойка нарочно поставена за него там (тест? проверка? награда? отвличане на вниманието от Мисията?) ? Той не превъзмогва (човешкото в?) себе си и си тръгва без да я насили, но Станислав Лем е добавил един дребен детайл в цялата сцена, който е толкова дребнаво-глупаво-битов, че за мен поставянето му там граничи с гениалност. Това ми напомни за някакъв известен художник, мисля че беше сюреалист, който в своя мацаница..исках да кажа картина, залепва изрезка от вестник и изведнъж цялата творба започва да изглежда по друг начин.
*Това е оня следовател – мина ми през горящата ми глава, – той ще ми я е подхвърлил, как иначе, познах лъва по ноктите! Значи не! – казах си твърдо. – Никакво под полата, нищо коварно и страхливо-злодейско! Очи в очи – и целувка, обаче целувка сатанинска, гръм и мълния, кръв, предизвикателство, бруталност и ужас! Зъбите стържат в зъби! Парченца! Поход! Така ще стане! И се наведох над нея, но нещо не беше наред.*
*Край, провалих се. Бавно, сантиметър по сантиметът се изправих, машинално отупвайки колене. Да, това беше краят. Шеснайсет години, девица, плаха, бяла като сняг… Като сняг? Като извара!!*
*На излизане погледнах от вратата към нея. Успокоена, дъвчеше нещо. Дори държеше скрито в дланта парче маслена кифла, скрила го е, когато се приближих към нея. Искала е да ме улесни, а аз… Боже…*
*Добре поне, че всичко мина без думи. Затворих вратата и тръгнах колкото може по-безшумно. Подлец… подлец… Някъде стреляха.*
За малко героят да изнасили млада девойка, а сцената завършва с това, че тя държи…кифла! Такива глупаво-генилни детайни не би си позволил да сложи в свое произвдение нито Джордж Оруел, нито който и да било друг автор на зловещи сиви анти-утопии. Определено това е полъх на сюреализъм, един жанр, който по-скоро харесвам.
“Дневник намерен във вана” е писан през 1960 и се чудя как комунистическата цензура го е допуснала до издаване. И не само заради пиянските моменти и покварата. В книгата липсва добрият герой, в който компартията да се припознае и който може и да загуби битката, но поне се е борил за един добър идеал (като Уинстън Смит от “1984” например). За пореден път се изненадвам как по времето на “развития социализъм” в страни като Полша, Чехословакия, дори Унгария са излизали произведения, които в България никога не биха били допуснати (нека си спомним само как първото показване на пиесата “Аз бях той” на Георги Марков е прекратено и още същият ден той бяга от България). Не само книги, на прима виста се сещам дори и за един филм от 60-те години, който мисля че беше от чешки режисьор, и който не само в “социалистическа” България биха го забранили, дори днес в “демократична” България “патриотите” биха му скочили. Та, от “развит социализъм” до “развит социализъм” явно е имало разлика. Това е друга причина поради, която толкова харесах “Дневник намерен във вана”. Това е прозорец към едно творческо време, което е можело да бъде в България, но не е било, но пък е било другаде зад Желязната завеса.