Машината на времето е простичък часовник. Или гениално човешко изобретение направено, за да измерва вечността. Зависи от гледната точка. Как се измерва нещо, което е безкрайно обаче? Като посещаваме спомените си, връщаме ли се във времето? Според мен да. Днес ще ви разкажа как се върнах назад във времето през последите 72 часа. Неприятна историйка. Тъжна. Не я четете.
Предистория
Става ми навик да пиша във влакове. Също и да разписвам историйки, които тамън са ми се случили. Пътувам от Karlsruhe към Mainz и после към Frankfurt, за да си хвана самолета към вкъщи. Голямо пътешествие из иначе нелицеприятната Германия (сори ЛингуистГай). Но защо съм тук, ако толкова не ми харесва страната на вурстовете и по-кофти-от-чешката бира? Така се наредиха звездите. Сега ще ви разкажа как се случи точно.
История
Помните ли, имаше една [Неделна история за скритото съкровище на Юлийските Алпи?](https://www.reddit.com/r/bulgaria/comments/13hamjh/%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%B7%D0%B0_%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D1%81%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5_%D0%BD%D0%B0/) Там на края пише:
> Всичкото това е една моя си красива мечта, която сигурно е невъзможно да се сбъдне. Не знам дали някога ще се сбъдне нещо дори близо до това, но ви уверявам, че до няколко часа ще разбера. До следващата неделя:)
Минаха няколкото часа. Тогава предложих брак на едно момиче от Грузия, което виждам за 4ти път в живота си. Искаше ми се да се шегувам, ама не се. И [тя взе че прие](https://imgur.com/VnGHRoh). Забавен r/bulgaria момент беше, че я пратих тая снимка на шерифа на съба, щото нещо ми беше баннал неделната историйка или нещо такова и му казах да не се газира много, защото вече съм сгоден :д.
Красиво нали? Тя живее в гадната Германия и няколко седмици след приказката в Блед тя дойде в България. Запозна се с всичките ми приятели, с родителите ми и всичко беше супер. Изглеждаше прекрасно, хареса и всичко, което и показах. И двамата живеехме в някаква приказка, където нямаше значение, че сме си виждали 4 пъти и половина и бяхме щастливи от всичко. Страхотен conncection, страст, риск, отдаденост.. Точно като за Неделна историйка. Трябваше да се върне до Германия, за да си вземе багажа и да се премести в България for good. Още една лудост, но вече и двамата бяхме свикнали с това. Красиво нали? Точно тогава разбира се всичко се разруши.
Сякаш от нищото, родителите и в Грузия се разведоха. Всеки човек си има лимит на лудост и явно това беше нейният. Изведнъж приказката свърши и тя ми се обади да ми каже, че не може да предприеме тази крачка сега. Не може. Няма сили. Сякаш аз имах сили да чуя това по телефона.
Мамка му стара, писна ми. Защо поне веднъж лудостта не проработи? “Лудите, Лудите, те да са живи”. Няма значение, аз съм силен ментално човек. Трябваше ми една почивка в Задар, за да го преживея и да се осъзная. А да, и да разцъкам малко видеоигри, които предизвикват психически срив, като World of Warcraft Hardcore. (За тези, които не знаят, това е мод на 20 годишна игра, където като умреш почваш от начало). И започнах от начало. Или поне така си мислех.
Левски София играеше с Апоел Бер Шеева. Аз от 10-12 години не съм активен запалянко. В редките пъти, когато посещавам футболни мачове го правя с баща ми в сектора за старци. Победата в последните секунди ме върна в спомените ми, когато биех барабаните в сектора за ултраси и 8000 човека подскачаха в ритъмът, който аз задавах. Велико чувство. Прегледах възможните съперници след израелците. Айнтрахт Франкфурт. Пак гол в последната секунда. Пак онова чувство. Сами разбирате, че беше неизбежно нали? След няколко часа нервно въртене в леглото след мача в София си купих самолетен билет за Франкфурт. Нямаше как, еуфорията надделя. Тя ме принуди да хвана часовника и да го навия, за да се върна назад във времето. Ще ви разкажа някога за тоя часовник, ама не сега.
И така машината на времето беше активирана. Преди няколко дни пристигнах във Франкфурт. Отседнах при едно момче, с което се запознах на лодката в Хърватия. Ама че странна случайност той да е от Майнц (на около час от Франкфурт). Даже го взех на мача и умря от кеф. Там видях много стари говежди муцуни, които не бях виждал от десетилетие. Големи хора. Велики даже, някои от тях. И за да бъде пътешествието из миналото ми пълно, [трябваше да хвана барабана и палките отново](https://imgur.com/TBgHEHz). Загубихме, но аз съм свикнал с поражението. Приятели сме.
А за да бъде поражението пълно, вечерта след мача вдигнах телефона и се обадих на момичето от Грузия. Известно ми е, че живее в Karlsruhe, което е в региона, за това просто казах:
>I am in Frankfurt. I am going to meet you tomorrow in Karlsruhe.(Аз)
>
>but…. how, why.. when? (момичето от Грузия)
>
>I’ll text you when I am there. (аз)
>
>Whaat are you even doing???(момичето от Грузия)
>
>Using my time machine to visit some memories.
И затворих. Речено-сторено. На следващия ден бях в тъпото градче Karlsruhe. Тя ме чакаше на гарата. Краката и се подкосиха като ме видя и успя само да каже:
>You are really here..(момичето)
>
>Why did you not come with me? (Аз)
>
>I…..
И имахме един голям разговор, който няма да ви цитирам. Животът е достатъчно скапан за това. Казах и, че така сама се е обрекла. Аз винаги ще живея в подсъзнанието и. Винаги ще я е страх да погледне към шкафа, в който държи пръстена, който и подарих. Винаги ще изтръпва когато чуе за Прага, винаги ще замръзва, когато чуе за Блед. Винаги ще се чуди дали това не съм аз, там на бара в далечината или дали не е изпила прекалено много Aperol Spritz. Тя ми каза, че е на ясно с това и че вече живее с него. Че много и се иска животът да е приказката, която съм извадил от джоба си и съм сложил на пръста и, но за съжаление не е. И е права. Ама и аз съм прав.
Прекарахме хубав ден, говорихме си за различни неща с много откровения. За живота, който изисква независимост, за свободата за брака, семейството, децата. За силата и за липсата и. За различните ни пътища и неразрушимата ни връзка. Имаше страдание имаше и радост. И ще има. Но времето трябваше да продължи. За това съм тук, във влака към летището и пиша поредната си историйка. Да имаш привилегията да ползваш машина на времето, за да се връщаш в миналото си е страхотно. Но както всяко нещо, трябва да платиш определена цена за това. Е, аз я платих. Но от толкова лутане из спомените ми вече не знам дали съм я платил наистина или тепърва ще я плащам. Следващата неделя по-позитивно. До тогава;)
​
by MrMonkiPants