Тъй като виждам ръст в националистичните течения, тотално неразбиране на историята, делюзия и идеализиране на царска България започвам (може би ако има успех) нова поредица: "Забравената история на България преди 1944г".
Времето на социализма, неговите престъпления и добри епизоди се разискват активно и режимът се вилифицира къде заслужено, къде не от 30 години насам. Много исторически подкасти, много филми и въобще доста медийно време се отделя за да се покаже колко гадно и лошо е било, но се усеща голяма доза субективност и лично отношение у повечето историци и медиини личности. Основна опорка, която се повтаря е че цветът и интелигенцията на нацията бил репресиран и унищожен, което никой не отрича. Но за царско време и за събитията преди 1944г. се гледа доста по обективно с много повече исторически контекст и има доста апология, дори на фашисти, без реално да се извадят и разискат кирливите ризи на онова време. Често се забравя, че репресии и опити за унищожение на интелигенцията са се случвали редовно преди 9ти.
Младите гледат едит-и в тик ток на стара София, колко по-хубава била от сега и си мислят, че е било цветя и рози. Чуват за славните ни битки и победи във войните и до там. За това сега ще се опитам да променя малко гледната ви точка като обърна внимание на Университетската криза 1907г.
Това е един от най-абсурдните епизоди в ранната история на Софийския университет и Народният театър.
Става дума за 3 януари 1907 г., при официалното откриване на новата сграда на Народния театър в София „Иван Вазов“.
Студентите от Софийския университет са недоволни от начина, по който е организирано събитието. Те смятат, че Народният театър, би трябвало да бъде отворена национална институция, а не дворцово мероприятие, достъпно основно за елита и официалните гости, както е организирано. Именно това е посочвано от самия Народен театър като причина за демонстрацията.
Когато кортежът на княз Фердинанд минава, студентите започват да го освиркват. Демонстрацията е политическа, тя изразява и по-широко недоволство от авторитарния стил на управлението на Фердинанд, липсата на свобода на словото и репресийте.
Реакцията на властта е крайна.
На следващия ден 4 януари 1907 г. Министерският съвет предприема изключително тежка мярка-
Софийският университет е закрит,
всички професори, доценти и лектори са уволнени и подложени на репресии, много от тях емигрират.
Срещу протестиращите студенти също са предприети репресивни мерки.
Решението е утвърдено с княжески указ.
Особено показателно е, че министърът на народното просвещение Иван Шишманов отказва да приеме решението и подава оставка на 5 януари.
И тогава става още по-абсурдно
Властта решава буквално да замени уволнените преподаватели.
Но почти никой сериозен учен не иска да заеме местата им. Канени са чуждестранни професори, включително срещу по-високи заплати, но много отказват, след като разбират защо са освободени титулярите.
В крайна сметка за новата академична година университетът започва с чужденци, доскорошни гимназиални учители и дори чистачите и други служители на университета.
Резултатът е комичен: около 70 "преподаватели" срещу само 7 записали се студенти.
Това практически показва, че университетът е станал нефункционален.
Интересно, е че студентите не отстъпват.
Те поставят условие: няма да се върнат в университета, докато старите професори не бъдат възстановени.
И действително старите студенти не се връщат, докато това не стане.
Междувременно на 8 януари в университета са изпратени полиция и войска, а студентите са арестувани пребивани, подлагани на унижения и изпращани в казармите.
След падането на правителството идва правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов.
Новата власт решава да прекрати кризата и да възстанови стария преподавателски състав.
С Указ №10 от 28 януари 1908 г. професорите, доцентите и лекторите са възстановени. Университетът отново отваря врати с тях.
Въпреки това репресиите и тормозът над тях продължава неофициално.
Така цялата афера продължава повече от година, въпреки че първоначално университетът е трябвало да бъде затворен само за шест месеца.
Защо случаят е толкова важен?
Защото това е много показателен пример за границите на академичната автономия и отношенията между монархическата власт и интелигенцията в България и желанието за контрол над ума и мислите на хората.
Фердинанд не наказва конкретни професори за конкретно нарушение, а предприема колективно наказание спрямо цялата университетска институция заради собствените си комплекси и диктаториални мечти.
Въпреки това жалкият опит да бъде дисциплиниран университетът в крайна сметка демонстрира точно обратното- колко трудно е една академична институция да бъде заменена или управлявана като обикновена държавна администрация.
—
DarknessIsBrightness